Уважаеми госпожи и господа,

За трети път се обръщам към вас в деня, в който встъпих в длъжност преди три години. Правя го не само, за да спазя традицията, но и защото вярвам, че равносметката от вчерашния ден може да направи утрешния по-резултатен и по-добър. А тъкмо това ни е нужно сега. Да не повтаряме стари грешки и стари навици, които вие, гражданите на България, отрекохте в драматичната зима на ’96 и ’97 година. Тази зима беляза първите дни на моя президентски мандат и нейните уроци аз никога няма да забравя.

Третата година от мандата ми започна с най-голямото предизвикателство в новата демократична история на България – конфликта в Косово и въздушната операция на НАТО в Югославия. Тези разтърсващи събития бяха голямо изпитание за всеки от нас. За пръв път от петдесет години насам бяхме изправени пред необходимостта сами да направим своя национален избор. И го направихме. Въпреки страховете и съмненията. Защото, ако тогава се бяхме огънали, днес едва ли щяхме да се поздравяваме споканата за започване на преговори с Европейския съюз, а шансовете ни за приобщаване към атлантическата общност щяха да са много далечни.

Тогава почувствах най-силно огромната отговорност, за хората, които са ни избрали. Помня как една жена в Сливница, с очи, пълни с тревога, която ми каза: „Вие решавайте, господин Президент, но не забравяйте, че сте отговорен за нашите синове!“

А когато честитих Новата година на баба Стефанка, чиято къща в Горна Баня беше полуразрушена от падналата ракета, тя ми каза: „Слава Богу, тогава взехме правилното решение. Лошото вече мина, господин Президент.“

Горд съм, че днес можем да говорим за това време в първо лице, множествено число – Ние – българите.

Затова искам да благодаря на всички български граждани – и на тези, които ме подкрепиха, и на онези, които тогава не приемаха моята позиция – да им благодаря, че заедно намерихме сили да преживеем един от най-сложните периоди за България през последните години.

Отделям такова внимание на събитията в Косово, защото всичко, което се случи на страната ни в областта на външната политика след това, бе последица от нашата позиция тогава.

След страха и колебанията, които изживяхме по време на кризата, ние изпитахме и едно ново национално самочувствие – когато от София президентът Клинтън заяви на света, че България е прекрасна страна, заслужаваща доверие, а председателят на Европейската комисия Романо Проди каза пред Народното събрание, че родината ни може да даде много на Европа – всички ние се почувствахме по-горди с новото място на България в света.

Но тези реални външнополитически хоризонти пред страната ни, остават все още далече от съзнанието на хората, притиснати от нуждите на всекидневието си.

И точно тук трябва да си зададем въпроса:

Защо, когато България днес внушава толкова оптимизъм, гледана отвън, гражданите й вътре, продължават да не я харесват достатъчно или да не й вярват докрай.

Преди Втората световна война в хроники на Кембридж за външната политика, авторът е написал: „България е слаба. Обкръжена е от враждебни държави. Тя трябва да се направи на ангел, за да намери подкрепа от далечни сили.“

По същото време, обаче вътре в България, българите вярват на себе си. Според Иван Хаджийски, благоприятната реалност тогава е родила стопански оптимизъм, а „индивидуализмът създава и обогатява с нови черти човешката личност – доволството и глада за признание.“ Недовиждана досега от света, днес България се радва на признание заради отговорността и смелостта във външните си дела. Урокът от Косово е, че куражът, мъжеството, отстояването на националните интереси, лоялността към общата кауза на демократичния свят, винаги се възнаграждават. Независимо от временните разочарования или дори неуспехи. Напук на лошите пророци у нас – всичко, което се случва с България днес, доказва, че съществува и европейска, и евро-атлантическа солидарност. Измеренията на тази солидарност са и в реалната финансова помощ, която страната ни получава, за да се подготви за европейската си интеграция.

Това прави още по-очебийна необходимостта от солидарност във вътрешните ни дела. И през миналата година у нас по-силно звучаха политическите, отколкото социалните аргументи. И днес от хората повече се иска, а им се дават твърде малко възможности. Сред важните приоритети на Парламента и Правителството през тази година трябва да застане съживяването на българската икономика. Дребният и среден бизнес трябва да бъде категорично насърчен. Социалните сътресения от реформите трябва да намалеят, а борбата с корупцията да доведе до реални резултати. В крайна сметка повечето хора трябва да почувстват промяна в стандарта си на живот.

Защото самочувствието на българските граждани и желанието им да работят за успеха на България зависи не само от европейската ни идентичност, но главно от начина, по който живеем всеки ден. От справянето с делничните проблеми днес зависи бъдещето на България. Както и желанието на младите хора повече да не я напускат.

Уважаеми госпожи и господа,

В началото на този век строителите на съвременна България мечтаеха за времето, когато светът ще я види с техните очи на влюбени в родината си хора. Днес аз бих искал ние, българите, да погледнем България и през очите на външния свят. Който ни вярва и е готов да ни помага. Но след като първо си помогнем сами.

Благодаря ви!

Уебсайт и реализация - BZGraphics