Уважаеми госпожи и господа,
Това е моето последно обръщение към вас като президент на България. Не бих искал то да прозвучи като скучен политически отчет, като жалба по изгубените избори или, не дай Боже, като упрек към българските избиратели за начина, по който гласуваха на последните избори.
Затова още в началото искам да кажа най-важното. Винаги съм гледал на президентската длъжност като на отговорна и нелека служба в полза на България. Служба, свързана с точно определен срок, който гражданите на страната могат да удължат само веднъж. Вие, избирателите, казахте своята дума и утре аз ще напусна „Дондуков“ 2 без никакво огорчение и обида.
Ще изляза от парадния вход така, както влязох – с вдигната глава.
Оставям зад гърба си пет години на усилена работа и напрежение (често незабележими отстрани), както и увереността, че през тези години не предадох никога националните интереси на България, не злоупотребих никога с властта и никога не ви излъгах – дори по време на предизборната кампания – въпреки че много избиратели, притиснати от тежкия си живот, предпочитат красивата лъжа пред неукрасената истина. Оставям зад гърба си драматични спомени, които белязаха мандата ми – гладната и тревожна зима на 1996-97 г., справедливите бунтове на хиляди хора, трудният мир на 4 февруари, спасил България от катастрофа, в сравнение с която дори днешните ни проблеми изглеждат недотам тежки. Първите стъпки на назначения от мен служебен кабинет, въвеждането на валутния борд, овладяването на хиперинфлацията, зърнената криза и първото ми посещение в чужбина, в което спешно договорихме с Полша внос на жито – иначе България оставаше без хляб.
Първото ми посещение в МВФ и първият заем, който той отпусна на държава със служебно правителство, визитите в Кувейт и Япония и така необходимите кредити, които получихме оттам.
Усилията ни заедно с правителството на ОДС за оздравяване на банковата система и за макроикономическа стабилизация на страната, за получаване на онази глътка доверие, от което имахме такава нужда след всичко, което вече бяхме преживели.
Разбира се, в основата на всеки национален успех лежат усилията на много институции и много хора. И аз искам да благодаря на всички за ентусиазма и желанието, с които работиха за възраждането на страната. Бяха дни на много труд, на много надежди, но и на удовлетворение от вида на бавно изправящата се след агонията България. След това дойде кризата в Косово и операцията на НАТО срещу режима на Милошевич – разделените политически партии и разделеното българско общество. Никога в мандата си не съм бил изправен пред по-драматичен избор. България трябваше веднага и без колебание да заяви своята позиция. Днес, близо три години след тези събития, мога категорично да кажа, че тогава бях прав. Ще мине време и моите тогавашни опоненти (днес вече привърженици на НАТО) ще имат, надявам се, доблестта също да признаят това. Защото съм убеден, че България ще стане член на Северноатлантическия алианс. Аз най-искрено ще се радвам за страната си и за успеха на българския президент, който ще подпише договора и същевременно ще бъда горд, че бях държавният глава, в чийто мандат страната официално подаде своята молба за членство в НАТО и който не позволи България по време на най-голямо външнополитическо изпитание – кризата в Косово – да загуби своите шансове за осъществяване на тази своя стратегическа цел. Защото всички големи български успехи след това – и започването на преговорите с Европейския съюз, и отпадането на визовия режим в немалка степен бяха резултат от евроатлантическата солидарност, която страната ни демонстрира тогава.
Уважаеми госпожи и господа,
Припомням тези най-важни моменти от своя мандат не за да се хваля с късна дата – по-практично беше да го сторя не след, а преди изборите – правя го, защото ние, българите, вече нямаме право да допускаме стари грешки, да робуваме на повтарящи се заблуди и най-вече да смесваме партийната и предизборната реторика с националните интереси на България и на българския народ.
Командите по пътя към НАТО задължително трябва да бъдат „на бегом“, първо, защото имаме много да наваксваме и второ, защото всичко друго може да напомни на забравеното желание за снишаване, симулиране, отлагане, забавяне и в крайна сметка – нереализиране на атлантическата интеграция на България. Тази политика е единствено в интерес на шепа хора, които не искат у нас да има правила, защото само без правила те могат да печелят пари и политическо влияние. Но политиката на забавяне или отлагане на евроатлантическата интеграция на България е насочена пряко срещу националните интереси на страната ни и срещу перспективата за по-добър живот на обикновените български граждани, дори и на онези, които, верни на своята посткомунистическа носталгия, продължават да скандират лозунги срещу НАТО.
Защото всички обещания за по-високи заплати и пенсии, за намаляване на безработицата и за нов излаз на познати и непознати пазари минават единствено през европейската и атлантическа солидарност на България и използването на възможностите, които тази солидарност предоставя на страни като нашата. Всичко останало са щедри предизборни думи. Щедрите думи могат да спечелят избори, но не могат да изправят България на крака.
Уважаеми госпожи и господа,
Няма да отмина и негативните неща в моя мандат – неспечелената борба с корупцията, неувенчаните с краен успех усилия за разбирателство между институциите, неовладяните понякога партийни страсти, които пречеха да се открои важността на трайните български национални интереси, ненамерената мотивация за младите хора и най-големият проблем днес – бедността; бедността, която потиска голяма част от българските граждани. Не искам да търся извинение в това, че тези проблеми не са в преките правомощия на президента – смятам, че държавният глава носи отговорност за всичко, което се случва в България и затова до края на живота си ще нося своята част от тази отговорност.
Затова днес от сърце желая на новия български президент да уголеми успехите, които България постигна през последните години и ведно с Народното събрание, Министерския съвет и останалите български институции да решат проблемите, с които ние не успяхме да се справим, защото българският народ заслужава това.
Уважаеми съотечественици,
Разделям се с вас като президент, но оставам гражданин и син на България и винаги ще нося в сърцето си надеждата и оптимизма, че по-добрите дни за страната ни предстоят. Придобитите по време на президентския ми мандат лични контакти и опит принадлежат на моята страна. Затова, където и да съм и с каквото и да се занимавам, аз ще ги използвам, за да работя за нейното благо и добро име.
И един ден преди да напусна президентския пост искам да благодаря на българските граждани, че през всичките тези години носеха тежестта на реформите, да ви благодаря за вашия висок морал и чувство за отговорност. Искам, макар и мислено, да прегърна онези, които по време на моя мандат, както и по време на последните избори, неизменно ми вярваха, подкрепяха ме и винаги ми даваха кураж. Няма да ви предам. И след напускането на поста ще продължа да бъда един от вас – убеден, че ще ставаме все повече и все по-силни. А от онези, които справедливо или не, свързват своите житейски несполуки и с моето управление като президент – съм готов да поискам прошка. И нека новите управници на България имат по-голям успех от нас и нашите предшественици.
Благодаря ви за вниманието, благодаря ви за всичките пет години, през които бяхме заедно!

Уебсайт и реализация - BZGraphics