Уважаеми госпожи и господа,

Преди малко повече от месец свиках 40-то обикновено Народно събрание. Няма друг случай в годините на прехода, когато толкова бързо след изборите да е започвал парламентът своята работа.

Половин ден тогава ми беше необходим, за да реализирам консултациите, с които да стартира конституционната процедура по формирането на новото правителство.

Оттогава досега беше загубено много време за реализацията на първите два мандата.

Нещо повече – натрупа се много напрежение и недоверие, което трябва да бъде преодолявано успоредно с решаването на големите задачи, които стоят пред институциите.

Налага се точно и откровено да оценим ситуацията след станалото, с оглед на предизвикателства, които стоят пред страната.

За няколко седмици видяхме двете лица на българския парламент: едното – грозното, свирепото лице на омразата и агресията, и другото – на разбирателството, на добрия тон и конструктивния подход при приемането на принципната декларация и при избора на ръководство на Народното събрание.

Парламентът помни и по-тежки сблъсъци, но някои от явленията през последните седмици се възпроизвеждат по-остро и се натоварват с ново качество.

Действията на някои политици и партии ни върнаха към най-агресивната идеологическа полюсност в мисленето и действията на парламентарните сили. Образно казано, парламентът се показа като един атакуващ се парламент.

Имаше не малко действия, които компрометираха партиите – това е лоша новина; още по-лоша е, че се създадоха условия за компрометиране на парламентарната идея, ключовата институция на българската демокрация.

Досега е имало и други поводи и периоди на разделение и противопоставяне. Опасното сега е, че от парламента се чуват гласове, които откровено подстрекават към национално разделение, към противопоставяне между етносите. Поведението на някои парламентаристи дава тон за агресия и конфликтност в определени среди на обществото. И ние не можем да си затваряме очите за това.

Политическият дебат беше силно деформиран. От нас се очаква да имаме сетива за болката на хората, да предлагаме решения на техните проблеми. Вместо това парламентарният елит се занимаваше с процедурата, със собствените си правила – нещо, което не интересува никого. В тази връзка ще припомня един от важните уроци на прехода – няма шанс за траен успех онзи, който подменя политиката с процедурата.

Това е най-раздробеният парламент на българския преход. Това предполагаше висока степен на чуваемост, на диалогичност поне между основните сили.

Ставащото в последния месец създава впечатлението, че сякаш целта на парламентарните сили беше, аз се притеснявам, че този извод важи и към днешния ден, да довършат чрез процедурни хватки спора кой е победител в изборите, а не да формират правителство, което да възстанови разрушените мостове – и в прекия, и в преносния смисъл, и което да преведе България през последния мост към Брюксел. Това, което се случваше дни наред, накърнява образа на страната ни. И понеже напоследък много се спекулира с националната кауза, искам да кажа, че хаосът и безвластието никак не са патриотични. Всъщност точно този национализъм по-скоро ражда нихилизъм, ражда недоверие към всичко, най-вече към държавата, към нейната способност да решава проблемите на хората.

Цената на последните парламентарни препирни ще бъде твърде висока. С тях ние дадохме сериозни аргументи на противниците на разширяването на ЕС. Кризисните процеси на ключовите за европейското ни членство институции могат да забавят сериозно темповете на подготовката и най-вече решаването на конкретните задачи, свързани с подготовката на годишния доклад на Европейската комисия.

Всички ние сме длъжни да направим решаващо усилие и да върнем шансовете за членството ни в Европейския съюз през 2007 г., така лекомислено пропилени в последните седмици. Казано на спортен език, след като мнозина политици дни наред “разкарваха безсмислено топката по трибуните”, трябва да направим необходимото, “за да се върнем в мача”.

Блокирането на законодателната и на изпълнителната власт беше следствие не само и не толкова от изборните резултати, а от дефицита на политическа воля да се постигнат компромиси в името на европейското бъдеще на страната, в името на голямата отговорност да решим не леките проблеми на българското общество, на българина в момента.

Добре беше, че политическите сили обявиха готовност за компромиси. Лошо беше, че го направиха с голямо закъснение. Преговорите се водиха без ясна конструктивна стратегия, по метода “проба – грешка”. Както вече казах, сега се намираме пред последното, решаващо усилие.

При връчването на третия мандат, както знаете, президентът има право на избор, институцията става непосредствен участник в политическия процес и има своята споделена отговорност за успеха на мандата.

Съзнавайки тази отговорност, аз реших публично да аргументирам позицията си преди да се обърна към третия мандатоносител.

Това се налага и поради основателната претенция към политическите сили, че когато формирането на правителството става на тъмно, по някакви неясни и неявни правила, това може да се окаже вредно за “общественото здраве”.

Правя всичко това не заради някакъв личен интерес, а защото нацията ни се нуждае повече от всякога от стабилно и ефективно работещо правителство.

Още през април, а и по-назад във времето, заявих, че сме обречени на коалиционно управление. Това се оказа не само необходимо, но и задължително след изборите, като се видя, че електоралният вот не е даден никому “на куп”.

При първите новини за резултатите от изборите аргументирах виждането си, че стабилното управление предполага повече от две коалиращи се формации. В случая не става дума само за политическа аритметика, не става дума само за усилията да се постигне по механичен път магическото число от 121 депутата, за да бъде избрано правителство. Една голяма коалиция би била гаранция и за приемственост, и за стабилност в промяната, и за ефективност в решаването на належащите задачи на България.

Смятам, че бяха недалновидни опитите да се търси управление на малцинството. Не защото такава практика отсъства в Европа. Напротив, има много примери на трайни и добри правителства, формирани по този начин. Въпросът не е само в това проектът за кабинет да си осигури на старта достатъчен брой гласове. Новото правителство трябва да има подкрепа, която е ясно легитимирана, от стабилни парламентарно-политически субекти. Защото не може тези значими цели, които сме си поставили, да се постигат с плаващи, тематични гласувания.

Сега не просто потвърждавам тези свои досегашни позиции, но и призовавам партийните ръководства да осъзнаят, че сега и в бъдеще коалиции ще трябва да се правят не само на идеологическа основа.

Необходима ни е голяма коалиция, защото задачите, които ще трябва да решава, са преди всичко национални.

В европейската политика и политология се прави разлика между широка и голяма коалиция. Широка коалиция, ще дам пример, е самата Коалиция за България. Второто понятие се използва за случаите, когато коалицията включва партии трайно противопоставени, но които намират воля и сили да се обединят, да формират обща програма за управление в името– отново повтарям – на значими национални цели.

Дебатът между лявото и дясното е важен и ще бъде необходим и за в бъдеще. Но когато става дума за свръхприоритета – членството ни в ЕС, което ни се изплъзва – и това добре трябва да бъде чуто – нещата опират до стриктно изпълнение на критериите, зададени от Брюксел. Не леви и не десни завои, а ускоряване на евроинтеграцията и качествени промени в процеса са необходими, за да си решим тези проблеми. Когато говоря за качествени промени, имам предвид например въвличането на гражданското общество във формирането, в налагането на тази европейска политика, а то остана откъснато във всичките си структури от процеса.

Когато трябва спешно да помогнем на пострадалите от наводненията – проблем, по който говорих съвсем наскоро, какъв е смисълът на дебата “ляво – дясно”? Когато трябва да спасяваме реколтата, да осигурим зърнения баланс, да защитим производителите и да респектираме спекулантите, защото това тепърва предстои – има ли леви или десни решения?

Усещането за безвластие, създадено пак поради идеологически или личностни престрелки, окуражава престъпните групировки. А трябва едно силно правителство, което да ги респектира, което да удари главно икономическата им база.

Питам се, как никой – нито отляво, нито отдясно, не се досети през тези месец и половина дебати, че имаме шест осъдени сънародници в чужбина, на които държавата трябва да помогне. И че това не е по силите на една партия или на една институция. А там часовникът, банално казано, безмилостно отмерва времето. 15 ноември е в други ден.

Трябва да атакуваме проблемите на българското общество – спешно и с цялата мощ на държавата и обществото, да се потърсят нови решения в здравеопазването и в образованието, за трайна заетост, в борбата срещу бедността.

Това предполага не просто запазване на икономическата среда, не само потвърждаване и гаранции за съхраняване параметрите на макроикономическата ни политика. Това предполага нови, нестандартни и смели политически решения.

Сега повече от всякога ще трябва да бъде поставена на изпитание коалиционната култура на партийните ръководства. Необходими са спешни мерки за укрепване на доверието между основните формации, усилия за повече толерантност и в личен, и в политически план.

Трудният, бих казал драматичен път, който извървяха парламентарните формации през последния месец, показва, а и току-що приключилият първи кръг на консултациите потвърждава извода, че с най-голям потенциал е една четиристранната коалиция, която включва Коалиция за България, НДСВ, ДПС и БНС.

На България е необходима голяма коалиция, която да обединява усилията на левицата и центъра. Такава коалиция не само ще олицетворява отдавна желания, чакания исторически компромис, но което е по-важно, тя ще бъде мощен фактор на консолидацията на българското общество като цяло.

Това ще бъде силен знак към европейските ни партньори, че сме преодолели този “летен вирус”, от който беше заболяла българската политика в последните седмици. Такава коалиция ще бъде ясен знак към българския избирател, че е разбран неговият вот – не просто да има диалог и търпимост, но и да се формира интеграционен модел на управление – управление чрез максимално съгласие.

От само себе си се разбира, че за да бъде такъв фактор, в самата коалиция трябва да се изграждат коректни отношения – на равнопоставеност и недопускане на “вътрешни оси”. Надявам се да бъда добре чут от онези, които водят преговорите.

Смятам за рискови опитите да бъде елиминирано Движението за права и свободи – не само защото това е третата по численост парламентарна група, но и защото силовият натиск от страна на редица формации спрямо турския етнос може да доведе до капсулирането му.

Аз самият съм полемизирал с ръководството на ДПС в много по-голяма степен отколкото мнозина други настоящи оратори. И мога да разбера и най-острата полемика между партийните лидери. Това, което не мога да разбера и което няма да приема, са опитите едни или други критики и несъгласия да се разпрострат автоматично върху съгражданите ни от друг етнос, в случая – от турски произход.

Направете, дами и господа, контент-анализ на словото, произнесено на митинга в деня на откриването на българския парламент. Избройте само колко пъти антитурски и антиромски понятия са споменати в тази реч. Този парламент легитимира шовинистичната реторика, от която България беше пощадена в рамките на прехода.

Никога досега политическият дебат не е звучал така антитурски, антиромски, засягат се и други етнически групи. Отново ще кажа, че етнизирането на политиката е най-опасната игра с огъня. Игра, която не можем да си позволим по никакъв начин.

Даваме ли си сметка, уважаеми сънародници, уважаеми българи, както обича да казва един лидер, че поощряването на радикалните лидери в един етнос, може да роди радикални лидери сред другите етнически общности? Може ли България да си позволи подобно радикализиране? Не е ли ясно, че конфронтацията е благодатната среда за слабите, за калпавите политици. На тях им трябва враг. И най-изпитаният, но и най-опасният начин е да посочиш, да нарочиш съседа си за враг и за причина на проблемите, които има една или друга социална общност.

Стратегически важна цел за нас е да запазим етническия мир, да съхраним нашия етнополитически модел – като го променяме, като го развиваме, като не допускаме нито отричането, нито монополизацията му.

Ключов елемент от този модел е отношението към ромския етнос. И тук наличието на реални и тежки социални и икономически проблеми се експлоатира за политически цели, като се губи чувството за мяра. Твърде дълго партиите гледаха на ромската общност само като на източник на електорална подкрепа, а някои от правозащитните организации превърнаха ромската тема в добър бизнес.

Ромите са жертва на прехода. Една немалка част от тях наистина се превръщат постепенно в сериозен проблем за обществото ни. Но решението на този проблем може да стане не като се създават нагласи за изключване на ромите от обществените процеси, от бъдещето на държавата ни, а само и единствено чрез интегрирането им, чрез целенасочени усилия на държавата и гражданското общество, а също и на самите роми. Те трябва да бъдат и субект на тези промени. Ромите са част от проблема на България, но трябва да бъдат и част от решението на този проблем. Това е единственият отговорен подход.

Ромите са не само равноправни, но и равнозадължени български граждани. И от това разбиране ние не трябва да отстъпваме нито крачка. Никой не може да лишава ромите от техните исконни права като хора и граждани, но и никой не може да се надява, че законът ще се прилага спрямо тях по-различно. Точно такива настроения подхранваха и партии, и т.н. правозащитни организации. Не може да има етноси, които да са привилегировани по отношение на закона.

Уважаеми госпожи и господа,

Връщам се на мандата. Трябва да е ясно, че третият мандат не се полага на никоя парламентарна група “по право”.

Критерият, от който ще изхождам при връчване на мандата, ще се основава преди всичко на потвърдената готовност и способност на съответната парламентарна група да бъде консолидиращ елемент, да създаде условия за формирането на солидна управляваща коалиция.

Трябва да е ясно, че третият мандат не е втори мандат за левицата или за НДСВ; от друга страна малките формации трябва да осъзнаят, че не могат без поне една от двете формации. А както вече казах, моето виждане е и двете да бъдат в коалицията.

Определено смятам, че спорът за това, от чий мандат да се реализира проектоправителството, при положение, че са договорени принципите, политиката и състава му дори, е най-безсмисленият, ако щете най-измисленият, дебат на българския преход.

Този схоластичен спор не интересува хората – нито нагазилите до колене във вода след потопа, нито инвеститорите, нито жътварите, нито онези, които отговарят за обществения ред и искат да знаят, че има държава, има правителство, което стои зад тях, когато изпълняват своите конституционни задължения.

Като се придържам стриктно към конституционните изисквания за парламентарната група, която ще определя като мандатоносител, за мен е важно в политически план преди връчването на мандата вече да е създадена коалицията, която не просто да излъчи кандидат – премиер, но и да даде ясни гаранции за силно, ефективно и отговорно управление.

Например, формалният мандатоносител може да бъде и БНС. Но аз държа мандатът да бъде поет политически от коалицията, от нейните лидери. Затова в близките ден-два ще поканя ръководителите на тези партии на втори и, уверявам ви, последен тур на консултациите. Непосредствено след това ще бъда готов да връча мандат на следващия кандидат за министър-председател. Не виждам никакви основания за забавяне. Смятам, че гласуването на проектокабинета трябва да стане в първия пленарен ден на Народното събрание следващата седмица.

Очаквам и настоявам това правителство да предложи обоснована и ресурсно осигурена програма за решаване на най-неотложните проблеми на българите и по стратегическите приоритети на България.

Обръщам се към синдикалните организации, апелирам за тяхната подкрепа за подобно програмно правителство с ангажимент за съхраняване на социалния мир поне до началото на 2007 година.

Вярвам, че и организациите на работодателите, и другите граждански структури ще намерят подходящ начин да се приобщят към този процес на национална консолидация.

Обръщам се към партиите от оформящата се управляваща коалиция – да търсят и предлагат имена на силни експерти за правителството, а не просто да запълват договорени партийни квоти. Разбира се, държа да подчертая, че самоцелна експертност не може да има. За да бъде стабилен кабинетът, трябва да има здравия тил на политическата подкрепа от страна на парламентарните групи.

Обръщам се към партиите, които няма да са част от това управляващо мнозинство поради идейни различия или заради недостатъчната парламентарна подкрепа, с която разполагат. От тях се очаква безкомпромисна опозиционност към грешките, но и разбиране и реална, не на думи, подкрепа за основните приоритети на нацията.

Реалистично погледнато, водените от парламентарните групи преговори могат и да не доведат до формирането на голяма четиристранна коалиция. Това без съмнение ще усложни решаването на формулираните от всички ни приоритетни задачи. Но смятам, че дори и една тристранна коалиция може да мобилизира не малък управленски потенциал.

Ако и този опит се окаже неуспешен, при изчерпване на конституционните възможности за формиране на правителство, аз ще имам готовност за незабавно съставяне на служебен кабинет, няма да допусна разтакаване, каквото имаше през последните 45 дни.

Но това решение не е добро за България. Резултатите от едни предсрочни парламентарни избори едва ли ще деблокират работата на парламентарната институция. Това още повече налага да се търси и намери решение в рамките на сегашния състав на 40-то Народно събрание.

Въпроси и отговори

Уебсайт и реализация - BZGraphics