14 юли 2009 – 14 март 2013 г.

Слово на госпожа Цецка Цачева при избирането й за председател на 41-то Народно събрание на Република България

14 юли 2009 г.

Уважаеми господин Президент,

Ваше Светейшество,

Уважаеми господин председател на Министерския съвет,

Дами и господа министри,

Ваши Превъзходителства,

Госпожи и господа народни представители,

Уважаеми господин Борисов,

Уважеми гости,

Уважаеми съграждани,

Изключително съм развълнувана от високото доверие, което ми оказвате с избора ми за председател на 41-то Народно събрание. Съзнавам отговорността и очакванията ви. Ще работя всеотдайно за авторитета на българския парламент. Благодаря ви.

Уважаеми дами и господа народни представители,

Поздравявам всеки от вас с изобра му за депутат в 41-то Народно събрание. Ние, 240-та народни представители, олицетворяваме днес парламентаризма в тази зала. Ние сме тук на основание волята на повече от четири милиона български граждани, които дадоха своя глас, за да се конституира днес, на тази тържествена сесия, поредното Народно събрание на Република България.

Днес обаче ние отваряме нова страница в българския парламентаризъм, защото това е първото Народно събрание, което се конституира в условията на членство на Република България в Европейския съюз. Независимо за кого са гласували избирателите на България, всички те очакват от нас по-добър живот. Българските избиратели ще изискват сигурност за личността и имуществото си, работа и по-високи доходи, работещи и некорумпирани институции. Те избраха пътя на европейското развитие на България, който е път на ясни правила за работа и живот.

В същото време, като ново лице в политиката, искам да споделя с вас, че те – българските избиратели, не приемат полупразната парламентарна зала. Те не приемат гласуването с чужди карти. Те очакват работата ни да бъде изпълнена с повече съдържание и по-малко процедури.

За да се случи всичко това, от наша страна са необходими много работа и много дисциплина. Необходимо е широко представителство на гражданското общество чрез неговите неправителствени и браншови организации в постоянните комисии на парламента при обсъждането на съответните нормативни актове.

Нека приоритет в работата на парламента да бъде деловитостта. От нас се очаква по-малко показност, повече работа и най-вече самодисциплина. Аз зачитам традициите и ритуалите в парламентаризма и ще се старая винаги да отстоявам тези принципни положения. В същото време обаче, за да има развитие напред, от нас българското общество показа, че очаква и новаторство. Ние трябва да намерим баланса, равновесието между опита, между познанията и рутината на онези от нас народни представители, които са дългогодишни членове на Народни събрания на Република България – заедно с енергията и новаторския дух на всички онези колеги, които за пръв път пристъпваме в тази зала.

Аз съм убедена, че в дух на коректност, диалогичност, в дух на компромис в добрия смисъл на думата, ние ще съумеем да защитим високото доверие, което е оказано на всеки един от нас, за да бъде народен представител в 41-то Народно събрание.

Благодаря ви, колеги!

 

Изказване на председателя на Народното събрание Цецка Цачева на симпозиума „Да си спомним миналото за едно мирно бъдеще:Обединена Европа срещу антисемитизма, расизма и ксенофобията”

Форум, организиран от асоциация „Приятели на Израел в Европа” по случай 65-та годишнина от освобождаването на лагерите на смъртта Аушвиц-Биркенау
Краков, 26 януари 2010 г.
(Панел „Спомен за Холокоста и борбата с антисемитизма”)
Уважаеми дами и господа,

Скъпи колеги и приятели,
Ще започна с едно признание. Когато получих поканата за участие в днешния форум, приех без никакви колебания. Защото дълг на всеки честен, мислещ и просветен гражданин е да сведе глава пред паметта на жертвите на Холокоста. А дълг и висока чест за всеки български политик е да говори за най-уникалната страница от българската история през 20 век – тази за спасяването на евреите в България.

Признавам си, че да направя това пред вас и то точно тук, само на няколко десетки километра от Аушвиц, вълнението е още по-голямо.

Втората световна война отне живота на 50 милиона души. Един от ужасите на тази война е и изтреблението на повече от 6 милиона евреи – геноцид в изпълнение на антисемитска доктрина, превърната в практическа политика на Третия Райх.

Малко са хората в Западна Европа, които знаят, че по времето, когато България е била съюзник на нацистка Германия, българите са спасили своите евреи от концентрационните лагери. Неоспорима, безусловна, но не достатъчно популярна е историческата истина, че през трагичните години на Втората световна война българският народ колективно и дръзко не се подчини на нацистката заповед „да бъдат унищожени българските евреи”. Българските евреи не отпътуваха за лагерите на смъртта. В България не загина нито един от общо 50-хилядната еврейска общност. В резултат на което България е единствената европейска страна, в която в края на войната има повече евреи, отколкото в нейното начало.

Днес не по-малко от когато и да било страницата за спасяването на българските евреи трябва да бъде внимателно препрочитана. Защото тя дава един от най-важните, но и най-трудни въпроси в човешката история – при какви обстоятелства, на каква цена и по какъв начин доброто е в състояние да превъзмогне злото?

Пред вас, пред тази образована аудитория, ще се опитам да дам отговор на този въпрос, като го илюстрирам с епизоди от българската история през Втората световна война.

Известно е, че политиката на Третия Райх бе последвана доброволно или се наложи принудително във всички европейски страни. Всички реални предпоставки да се случи изтреблението на евреите бяха налице и в България: страната ни подписва Тристранния пакт; в България е прокаран Законопроект за защита на нацията, който ограничава конституционните права на евреите; създадено е Комисарство по еврейските въпроси, което енергично прилага антиеврейска политика; през м. февруари 1943 г. е подписано споразумение между Германия и България, което предвижда изселването на 20 хиляди евреи за Германия.

Тук трябва да отворя една трудна скоба във фактологията на събитията. 11 343-ма евреи от така неречените присъединени към България нови земи – Беломорска Тракия и Македония, не бяха спасени. Тези територии бяха с българска администрация, но под фактическа германска власт. В условията на тайна операция евреите са натоварени във влакови композиции и изпратени за Германия.

Когато идва ред на евреите от старите предели на България, българският народ оказва  решителна и безусловна  съпротива. В нея се включват представители на цялото българско общество. Никъде другаде в Европа няма такава мощна обществена реакция – от върховете до низините на обществото. Позволете ми да припомня само няколко емблематични епизода от това уникално събитие.

Тогавашният подпредседател на Народното събрание Димитър Пешев узнава, че е подписана тайна спогодба с Нацистка Германия, според която 6 хиляди евреи ще бъдат депортирани в лагерите на смъртта в Полша. Той инициира остро протестно писмо до тогавашния министър-председател против депортацията, което е подписано от общо 43 народни представители. Заради смелото си начинание този достоен българин губи поста си, но безпрецедентният факт, че парламентът дискутира тайните планове за депортацията на българските евреи, допринася за тяхното осуетяване. Димитър Пешев остава сред най-доблестните лица на акцията по спасяването на българските евреи. В онази Европа, подчинена на нацистката власт, той е вероятно единственият държавен мъж, противопоставил се на безчестието и успял да предотврати унищожението на евреите. Затова с основание го наричат „Човекът, който спря Хитлер”.

Забележителна е ролята на българската православна църква. Паметни и дълбоко символични са действията на пловдивския митрополит Кирил и на софийския Стефан. Последният заявява, че “ще отвори вратите на всички православни храмове и манастири за евреите”. А когато няколкостотин евреи от Пловдив са събрани в едно училище, пловдивският владика Кирил отива при тях. Охраната прави опит да го спре, но той прескача оградата и заявава: „Където и да ви пратят, аз отивам с вас”.

В друг български град – Пазарджик местен депутат нарежда на шефа на полицията да не предприема нищо, докато той самият не се върне от София, където отива да протестира против нареждането.

На 20 май 1943 г. започва подготовката за депортацията на евреите за Германия и Полша. На 24 май – денят на българската просвета и култура, софийският митрополит Стефан приема делегация на софийските евреи и им обещава пълната си подкрепа. На самата празнична манифестация издига гласа си против гоненията на евреите като заявява, че този ден, когато се ознаменува българската култура, не може да бъде свързван с подобен варварски акт.

Все пак евреите от София са изселени в провинцията. И дотук се спира – никой не пристъпва към следващ етап на операцията. Правителствените среди увъртат и не вземат окончателно решение. Към началото на месец август 1943 г. германците се отчайват, че ще постигнат своето. Пълномощният министър Бекерле песимистично пише на шефовете си, че у българите антисемитски чувства няма и няма надежда да прегърнат идеите на националсоциализма.

Спасяването на българските евреи е една от най-ярките прояви на гражданското общество в историята на българския 20- ти век. Длъжни сме обаче непрекъснато да повтаряме, че достойните политически мъже и представителите на православната църква казват „не”, действат смело и решително, защото чувстват подкрепата на целия народ. Антисемитизмът никога не е бил съществена черта на българския обществен живот. Още от Учредителното събрание евреи влизат в българския парламент, избирани са за общински съветници, за членове на училищни и читалищни настоятелства. Участват в политическия живот на страната, учат в университета. Евреи проливат кръвта си за България в не една война. В обичайната традиционна представа у нас евреите са образовано малцинство с широки културни интереси.

Ето защо в мрачните времена на войната в България подкрепят гонените. Не ги издават, пазят имота им, хвърлят им хляб през оградата, когато стражи слухтят да не излизат от къщи. Децата се черкуват грижливо, те са православни, но носят собственоръчно изрязани Давидови звезди, за да подкрепят изтерзаните си съученици.

Преди да дойда тук, посетих Държавния архив на Република България и още веднъж се запознах с документи, свързани със спасяването на българските евреи. 17 копия от тях ще подаря утре на Музея в Аушвиц. Едно от тях, което сега държа в ръката си, е протестно писмо от 1940 г. до тогавашното Народно събрание. Курсисти при Пловдивския учителски институт протестират срещу антихуманния закон за защита на нацията с думите: „Ние се възмущаваме от разпоредбите в този закон, защото те са в противовес на традициите, завещани от нашите възрожденци: свобода, истина и справедливост”.

Тези ценности на българския народ, съчетани с нравствената му устойчивост, толерантността му, естественото му чувство за равноправие, готовността му да защитава човешкото достойнство – без оглед на расови, верски, етнически или национални различия, спасяват българските евреи.

Това спасение е много повече от историческа летопис. То е неоспорима ценност в историята на европейската цивилизация, мощен пример за триумф на доброто, хуманизма, толерантността, демократичността и човеколюбието. Ценности, които много често в човешката история са били подлагани на изпитания. Ценности, които и днес, десетилетия след ужаса на Холокоста са толкова крехки, че изискват изключителни, неуморни усилия да бъдат пазени, защитавани, съхранявани и утвърждавани.

Споменът за Холокоста ни задължава непрекъснато да преоткриваме тези ценности, да образоваме днешните и утрешните поколения в тях. И мисля, че едно от важните послания, което днешния форум може да отправи, е: непрестанно образование в ценностите на доброто, човеколюбието, толерантността и демокрацията.
Благодаря ви за вниманието!

 

Изказване на председателя на Народното събрание Цецка Цачева на Eвропейската конференция на председателите на парламенти на 47 страни-членки на Съвета на Европа

Кипър, 11 юни 2010 г.(Първа сесия на конференцията на тема „Права и отговорности на опозицията в парламента)

Уважаеми дами и господа,

В съвременна Европа парламентарната опозиция се оказа носител на следния парадокс: тя никога не е напълно опозиционна. Особено, ако иска да има съществена роля в политическия и парламентарния процес.

Най-простият начин да се каже това е да се посочи, че опозицията има особено съществена роля в контекста на парламентарното представителство на Европа днес. Това твърдение може би звучи тривиално. И все пак то трябва да бъде припомняно, защото в полемиката на политическото ежедневие сме склонни да го забравяме. Неговото недвусмислено основание се корени в конституционно закрепената функция на представителството. Тя обвързва не само управляващото мнозинство, но и опозицията, с отговорността за управлението.

Тук обаче няма да се спирам върху конституционно-правните основания за изключително важната роля на опозицията в едно парламентарно управление. Ще се насоча към нейните функционални измерения, задавани от логиката на политическия процес. Те могат да бъдат ограничени до три основни групи: първо – ефекти върху политическите парии, второ – върху парламентарната институция и трето – върху демократичното управление изобщо.

Престоят в опозиция на една партия има несъмнени предимства за нейното институционално и експертно развитие. Когато тя премине от управлението в опозиция, парламентът се превръща в основа за запазването на нейния управленски и експертен потенциал. Парламентът е мястото, където бившите и бъдещи министри остават ангажирани с политиката и получават възможност да работят активно по разработването на политики. Ярък пример в това отношение са правителствата в сянка във Великобритания. Запазването и развитието на този потенциал позволява постигането на приемственост и професионализация на управлението. Когато дадена опозиционна партия поеме отговорността за съставяне на ново правителство, капацитетът, развиван в опозиционния период, се превръща в предпоставка за ефективно управление.

Този аспект предоставя възможности, но поражда и задължения. Присъствието на дадена партия в парламента, макар и в опозиция, е условие за нейното оцеляване. Обикновено неуспехът да получи места в два последователни мандата води до нейното маргинализиране. Но самото присъствието в парламента на опозиционните партии не може да бъде самоцелно. Те имат отговорността да използват парламентарната работа за усъвършенстване на своя експертен потенциал в качеството си на коректив на мнозинството. Активното и конструктивно участие на опозицията в пленарните дебати е нейна първостепенна отговорност, но и условие за развитие на управленски капацитет.

По отношение на функционирането на самата парламентарна институция, опозицията има още по-решаваща роля, особено в държавите, участващи в процеса на европейска интеграция. Интеграционните процеси изискват все по-голяма технократична експертиза от стана на народните представители. А това неминуемо води до трансформация на парламентарния дебат. От арена на идеологически сблъсъци, той еволюира в пространство, където различни управленски визии намират пресечните си точки. Този процес предоставя уникална възможност за утвърждаването на парламентарната институция като център за формиране на политики и тяхното открито, експертно обсъждане. За нейното пълноценно използване обаче опозицията, в качеството си на активен и конструктивен участник, има ключова роля. Опозицията е тази, която чрез процедурите на парламентарен контрол може да допринесе за прозрачността на процеса на правене на политики. А чрез своите представители в парламентарните комисии може и да инициира обсъждането и приемането на нови управленски решения.

В страните-членки на ЕС, опозицията притежава и друг инструмент за влияние върху управленския процес. Членството на опозиционните партии в европейските партийни фамилии им позволява да оказват влияние на наднационално ниво. По този начин те стават съпричастни към развитието на политиката на Европейския съюз. Това прави тяхната роля още по-отговорна и съществена. В новите европейски реалности опозиционните партии от самоцелни критици на мнозинството следва да се трансформират в генератори на политики.

В една парламентарна демокрация опозицията е най-мощният инструмент за представителство на интересите на малцинството. Това представителство гарантира както легитимността на управлението изобщо, така и интегритета на нацията. В съвременните макро-политически условия обаче опозицията притежава още една много важна за демократичното управление функция. Това е нормализацията на крайните партии, които са често срещано европейско явление в последните години. Анализите на европейските партийни системи показват, че институционализирането на крайните, антисистемни партии като парламентарна опозиция води до тяхното демократизиране и смекчаване, както на крайната им политическа реторика, така и на крайните им политически визии.
За ефективното изпълнение на изброените функции опозицията се нуждае от институционални стимули за активно участие. Такава мотивация могат да предложат:

създаването на повече комисии на паритетен принцип;

ротационното председателство на парламентарните комисии;

възможността опозицията да влияе върху определянето на дневния ред на парламентарните заседания и заседанията на комисиите;

по-високите изисквания за кворум и мнозинство при вземането на важни решения в комисиите и в пленарна зала;

разширяването на експертния ресурс на парламентарната институция.

Предоставянето на подобни разширени възможности обаче трябва да се прави внимателно и балансирано. Тяхното въвеждане налага като императивно условие наличието на отговорна и конструктивна опозиция. Ако то не бъде спазено, подобни институционални мерки биха създали предпоставки за блокиране на работата на парламентарната институция. В този смисъл, каквито и правила и институционални инструменти да използваме за въвличане на опозицията в парламентарния процес, не можем да заобиколим едни фундаментално условие: да бъдеш в опозиция е преди всичко отговорност, парламентарна, политическа и широко обществена.

Благодаря за вниманието!

 

 

Изказване на председателя на Народното събрание Цецка Цачева пред участниците в Третата световна среща на председателите на парламенти

Женева, 19 – 21 юли 2010 г.

Уважаеми дами и господа,

През 21 век парламентите продължават да бъдат най-представителните национални институции, изразяващи волята на народите, независимо от съществуващите различни модели на управление. Болшинството демократично устроени и развити икономически държави са парламентарни демокрации.

Това означава, че можем да възприемем световната политика като увеличен модел на националните – в нея също са необходими „checks and balances”, т.е. изпълнителната власт да бъде ефективно контролирана при изработване и спазване на международни договорености.

В нашия нарастващо глобализиран свят националните политики все повече се проявяват в рамките на общи регионални, континентални или съюзни политики, които има необходимост да бъдат съгласувани в по-широки мащаби. Парламентите са местата, където се постига национален консенсус и те най-лесно могат да го пренесат на международната сцена.

Характерно за международните отношения е, че съвременните кризи, както и полезните национални практики вече почти никога не могат да останат в границите на една или дори няколко държави, те се преливат постепенно и последиците от тях могат да бъдат посрещнати най-адекватно от съвместни координирани усилия.

Съвсем не на последно място, парламентите и парламентаристите са тези, които могат да привлекат най-широка обществена подкрепа за различни политики, предложени от изпълнителните органи на регионалните съюзи. Първоначалното „тестване” им на парламентарно ниво доказано води до практически работещи решения в международните отношения. Самите наднационални образувания, какъвто е случаят с Европейския съюз например, дават все повече правомощия на парламентите – това е пътят за запълване на т.нар. „демократичен дефицит” в международните организации, въпреки че този недостатък все още не е преодолян. Именно парламентите способстват за преодоляването на дефицита на доверие, който правителствата създават, поради по-тясно партийния си характер.

Още няколко наблюдения за ролята на парламентите:

Парламентите утвърждават международните договорености, за да станат те част от всяко национално законодателство, както и контролират последващо изпълнителната власт при прилагането им. Следователно, те трябва да бъдат активна страна при изработването на тези договорености.

Парламентарната дипломация на двустранно или регионално ниво често е по-активна от традиционната. Тя представлява непрекъснат процес, допълва правителствената и може да й дава полезни корекции.

Парламентарната дипломация може да се изявява вместо официалната, когато втората не е „приемлива” за осъществяване, поради временни политически пречки, и това е особено валидно що се отнася до разрешаването на конфликти. Парламентите разполагат с по-широки възможности за формални и неформални контакти между представители на държави, които не са в състояние да ги осъществят на друго ниво и така спомагат да се преодолеят състояния на стагнация на междудържавни или междублокови отношения. По този начин се избягва, също така, възможността за преднамерено изолиране на определени нации в преследване на тесни политически или икономически интереси.

Съвременното наличие на много „центрове на тежест” в международната политика естествено налага присъствието на парламентите, тъй като никой държавен глава или правителствен ръководител не е в състояние да наложи свои виждания със сила или друга форма на принуда – нужни са гъвкавост, компромиси, съчетани с „мека сила”.

В заключение, бих искала да отбележа, че присъствието на парламентите на международната сцена не може да бъде „подаяние”, защото то е елемент, без който международните отношения биха били блокирани много лесно от политическите виждания на ограничен кръг политици.

Парламентите премахват усещането за разделение и неравнопоставеност между развитите и по-изостаналите икономически държави – най-добрият пример за това е ОС на ООН, където всяка държава има 1 глас. Затова смятам, че бъдещето на международните отношения, тяхното „хуманизиране”, принадлежи на активно въвлечените в тях парламенти.
Благодаря Ви за вниманието.

 

 

 

 

Изказване на председателя на Народното събрание Цецка Цачева на конференцията на председателите на парламентите на държавите-членки на Европейския съюз „Парламент, обществено мнение и медии”

4 април 2011 г, Камарата на представителите на Белгийския федерален парламент
Темата «Парламент, обществено мнение и медии» задава тон за все по-конкретни и аргументирани дискусии в политическите среди и гражданското общество в Европа. Перманентното поставяне на дневен ред на тази тема е особено важно. Само хармоничното и балансирано взаимодействие между парламента, медиите и общественото мнение осигурява доброто функциониране и жизнеността и на трите компонента. Фаворизирането на всеки един от компонентите води до ощетяване на другите два.
България е парламентарна република, но българският парламент не търси привилегировано място в публичността, не използва самоцелно техниките на пиара и още по-малко инструментите на властта, за да си осигурява медиен комфорт и влияние върху общественото мнение, отбеляза председателят на Народното събрание. Обратното – парламентът участва хоризонтално в политическите дебати.  В контекста на засилената медитизация на обществата в преход, парламентът сам се превръща в своеобразна медиа и това важи с особена сила в дните на парламентарен контрол. Тогава се излъчват послания към националната аудитория и се сблъскват гледни точки, които дават „живот” на по-нататъшни журналистически интерпретации и публични дебати.

Развитието на медийната среда и на публичността през последните години недвусмислено потвърждава тезата, че защитата на независимостта на медиите трябва по необходимост да включва и „защита от защитниците”.  След демократичните промени в България медийната независимост се е поддържала главно чрез граждански натиск и контрол, то напоследък тя много повече зависи от структурата на капиталите в сектора, от прозрачността на собствеността. Ако преди независимостта беше приоритетно политически въпрос, сега е приоритетно икономически. В подкрепа на тази теза можем да се позовем на Резолюцията на Европейския парламент от 10 март тази година за Закона за медиите в Унгария, където се изразява загриженост и за свободата на медиите в България.

В края на миналата година българският парламент  прие промяна в Закона за задължителното депозиране на печатни и други произведения. Така за пръв път бяха извадени «на светло» собствениците на вестници и списания «до физическо лице». В подобни  насоки се разработват и стратегии по отношение на електронните медии.  Само така ще станат обществено видими действителните бенефициенти на медийния бизнес и на медийното влияние у нас, ще могат да се проследят техните връзки с политически кръгове и икономически лобита, с бившите тайни служби и настоящите криминогенни среди. Дълг на медиите е да се грижат за прозрачността на властта, но дълг на властта е да се грижи за тяхната прозрачност.

 

Слово на председателя на Народното събрание Цецка Цачева след полагането на клетва от новоизбраните президент и вицепрезидент на Република България

19 януари 2012 г., Пленарна зала

Уважаеми господин Плевнелиев!
Уважаема госпожо Попова!

От името на народните представители ви поздравявам по повод полагането на клетвата и ви желая успешна мисия на отговорните държавни постове. Бързам да ви уверя, че Народното събрание, законодателният орган на Република България, има волята да поддържа градивен и конструктивен диалог с президентската институция.

Уважаеми господин Плевнелиев,

Днес Вие сте облечен в народното доверие, но, както прозвуча в словото Ви, си давате сметка, че зад това доверие стоят народните очаквания – за икономически просперитет, за  укрепване и задълбочаване на демокрацията, за утвърждаване на мястото на България в редиците на нейните приятели и съюзници. За по-добър, за достоен и смислен живот.

За изпълнението на тези очаквания работим и всички ние – законодателната, изпълнителната и съдебната власт – всяка в компетенциите, определени  й от Конституцията.

България е парламентарна република, господин Плевнелиев, но президентският пост е ключов, както казахте Вие – това е въпрос и на кауза. Президентът не само насърчава положителните развития, не само коригира крайности, той може – от него се очаква да предлага пътища за развитие.

Вие изразихте Вашите намерения – за активно участие в създаването на национална програма за развитие България 2020, за отваряне на президентската институция към гражданския сектор и за иницииране на обществен дебат по важните за всеки българин теми. Отново искам да Ви уверя, че българският парламент е готов да бъде активен Ваш партньор във всяка конструктивна инициатива в интерес на България и добруването на нейните граждани.

От президента се очаква и още нещо.

Живеем в сложни и тежки времена. Проблемите на страната и международните изпитания ни изправят пред тежки предизвикателства. Трябва да се вземат, както заявихте и Вие, трудни и отговорни решения. Как да ги съчетаем с очакванията на хората, как да оправдаем тези очаквания?

Казвала съм го и пак ще го кажа – трябва да работим за единението. Не само заради девиза, изписан на сградата на Народното събрание. Единението – разбирано не като празна дума или като изключване на различията – споровете и различните позиции са в основата на демокрацията и на развитието. Когато казвам единение, имам предвид съгласие за посоката, но и убедеността, че по пътя трябва да вървим всички заедно, че трябва да пазим усещането за общност – ние всички, всички професии, всички слоеве, всички етноси, млади и стари, сме граждани на тази страна, ние всички трябва да допринасяме за общия живот, ние всички сме отговорни той да стане по-добър и по-смислен.

В Народното събрание са фокусирани различни гледни точки – неговата функция е да изяви противоречията, да даде поле за сблъсък на идеи.

Вие, господин Плевнелиев – като президент, трябва и вярвам, че ще бъдете над тези сблъсъци.

Защото „Президентът олицетворява единството на нацията”, постановява Конституцията.

Аз Ви пожелавам да бъдете достоен обединител на нацията. Вие завършихте, господин Плевнелиев, речта си с една вярна и безспорна констатация: Всички българи можем, ако искаме да съградим. Аз Ви пожелавам да работите така, че в края на Вашия мандат всички ние – българите, да бъдем по-отговорни към нашата страна и един към друг, по-сплотени, по-единни, но и по-щастливи.

„На добър час, господин Плевнелиев”!
„На добър час, госпожо Попова”!

ИЗКАЗВАНЕ
на председателя на парламента Цецка Цачева на заключителното заседание на 41-то Народно събрание

14 март 2013 г.

Уважаеми народни представители,

41-то Народно събрание приключва своята работа. От днес нататък то ще се отдалечава от нас в историята. За него ще се дават различни оценки – добри или лоши, в зависимост от времената, в които се правят тези оценки и в зависимост от хората, които ги дават. Такъв е редът, такава е съдбата на всички сменящи се в демокрацията власти.

Но, с поглед назад, не можем да не отбележим как, наслагвайки се един над друг, демократично избраните парламенти в най-новата ни история, постепенно изграждат и затвърждават европейския облик на България. Не можем да не отбележим, че  въпреки различната им партийна оцветеност  и различните отговори, които едно или друго мнозинство се е опитвало да даде през цялото това време на конкретните проблеми на хората – основната грижа на всички досегашни парламенти е била утвърждаването и укрепването на демокрацията. А това ще рече поддържане на многогласието, поддържането на плурализма.

Като отчитам, че времето ще даде безпристрастната оценка за 41-то Народно събрание и че не статистиката е тази, която казва всичко за извършената работа, в качеството ми на председател на Народното събрание съм длъжна да спазя традицията припомня следните факти и обстоятелства, които белязаха работата на този парламент.

Времето така отреди, че мандатът на 41-то Народно събрание съвпадна с най-тежката криза в Европа. Ние осъществявахме нашата дейност в ежедневие, в което най-повтаряната дума беше „криза“. Лицата на тази криза бяха – икономическа, финансова, социална, криза на доверието, криза на идеите. Не само нашият, но и всички европейски парламенти преживяваха и продължават да преживяват растящото недоверие на гражданите към демократично избраните от тях институции.

В такава среда приехме 560 закона, 568 решения и 12 декларации.

Позволете ми да откроя няколко акцента в законодателната дейност на този парламент:

Кодификация на изборното законодателство;

За първи път бяха предвидени и проведени прозрачни процедури при избора на органи, избирани от Народното събрание;

За първи път бе уредена в закон материята за публично-частното партньорство; за публичните финанси; на on-line залаганията със закона за хазарта.

Чрез промени в различни закони бе извършена сериозна реформа в администрацията – премахната е системата на безконтролните бонуси;

Бяха приети законодателни мерки за ограничаване на сивия сектор, повишаване събираемостта на приходите, стабилна данъчна политика; ограничаване на плащанията в брой;

Приети са изцяло нови Закон за Сметната палата, Закон за младежта, Закон за туризма, Закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество.

За съжаление не успяхме да гласуваме докрай закони, по които е имало много работа с помощта на неправителствените организации, какъвто е Законът за предучилищното и училищно възпитание и Законът за водите;

Регламентирахме специализирани съдебни институции, на които са подсъдни делата за престъпления, извършени от организирани престъпни групи.

Този парламент взе решение и направи възможно провеждането на първия референдум, при действието на Конституцията от 1991 г.

И ако законодателната ни дейност беше съпътствана от разгорещени дебати, къде принципни и съдържателни, къде граничещи с откровен популизъм, то  ние, депутатите от 41-я парламент на България намерихме сили, разум и съгласие за приемането на знакови декларации. Сред тях се открояват: Декларацията по повод 20-годишнината от свикването на Великото Народно събрание; Декларацията, осъждаща опита за насилствена асимилация на българските мюсюлмани; Декларацията по повод на терористичния акт на летище Бургас. И последната единодушно гласувана и приета декларация по повод 70-годишнината от спасяването на българските евреи и почитане паметта на жертвите на Холокоста.

И в този парламент бяха използвани класическите форми на парламентарен контрол. 4020 въпроси, 685 питания, 14 разисквания по питания, 4 вота на недоверие и 1 вот на доверие, 8 изслушвания в пленарна зала, 98 проведени изслушвания в комисии.  Статистиката е впечатляваща. Не дотам обаче – ефективността на контрола над изпълнителната власт в този му вид. Нужни са нови правила за провеждането му, които да отговорят на обществения интерес от политическа оценка на актуалните събития и факти, а не от административно изготвена и обявена от съответния министър информация.

41-то Народно събрание продължи активната международна дейност на предишните народни събрания. Иска ми се да вярвам, че вложените усилия от всички нас – депутатите в този състав на парламента, са допринесли за позитивния облик на България в международен план, въпреки вътрешните ни спорове и противопоставяния. Убедена съм обаче, че можехме повече в общите ни усилия да увеличаваме потенциала си на държава – достоен член на Европейския съюз.

Конституционните функции на парламента – законодателната дейност и парламентарният контрол бяха реализирани в 489 пленарни заседания, които неизменно бяха пред погледа на обществото.

И точно тук трябва да отбележа, че 41-то Народно събрание даде сериозен принос в развитието на демократичната парламентарна публичност.

За пръв път заседанията на парламента се излъчваха  в реално време на интернет-страницата на Народното събрание. Това е дългосрочен проект, който, надявам се, следващото Народно събрание ще разширява и обогатява, защото ние поставихме началото – българските граждани в страната и в чужбина вече да могат пряко да наблюдават дейността на законодателния орган.

Направихме и други важни крачки в разширяване на публичния достъп до информация за законодателния процес. За пръв път бе създаден  публичен регистър на гласуванията на народните представители. Заедно със стенограмите от откритите пленарни заседания в 7-дневен срок на интернет страницата на Народното събрание се публикуваше и разпечатка от гласуването на всеки един народен представител чрез компютризираната система. Важна инициатива бе и създаването на публичен регистър на сътрудниците на депутатите и постоянните комисии, съгласно най-добрите европейски практики.

В този ред не мога да не отбележа и факта, че за пръв път трайно бе преодолян проблемът, измъчвал години наред предишни Народни събрания и особено техните ръководства – гласуването с чужди карти.

Уважаеми народни представители,

Днес този парламент си отива предсрочно. Не казвам преждевременно, защото времето му да се разпусне настъпи. Чувстваме го всички в тази зала, чувства го цяла България.

Защо?

В изявленията на парламентарните групи се чуха оценки, стоварващи причината на мнозинството или на някои от групите на опозицията, взаимни обвинения и нападки. Като председател на Народното събрание аз нямам право на оценка и политическо пристрастие днес. Но като народен представител съм убедена, че отговорът е по-комплексен.

И той е в сложния механизъм на Демокрацията. Като живо образувание демокрацията черпи сили от  народа. Народът е този, който се намесва, когато трябва да се коригира или забърза посоката на движение, която е избрана. Оплетени в политически страсти и амбиции, все в името на народа, който ни е овластил, днес сме стреснати от неговия вик.

Защото, колеги, в последния месец народът извика.

Много болка ни съпровождаше през всичките години на прехода. Много неразбиране се е натрупало. То отприщи гнева на хората. И нас, депутатите от 41-то Народно събрание, не ни отмина ориста да изживеем този гняв.

Тук, дами и господа, искам да изкажа своето твърдо убеждение, че викът на народа, който разтърси България, ще има смисъл и полза, само ако успее да овеществи своите желания, само когато се канализира в свободен и демократичен вот.

В последния месец чухме най-различни искания. Справедливи искания. Но и неизпълними искания. Чухме взаимоизключващи се искания. Чухме искания, които не отчитат сложността на демократичния механизъм на властта, не отчитат че в демокрацията едни искания на група хора се сблъскват с други искания – на друга група хора, не отчитат, че решенията винаги са резултат на баланс, на договаряне между групите от хора.

Мястото, където става това договаряне, където исканията се сблъскват, легитимно е Народното събрание. Защото от векове парламентът е създаден като институция на сблъсъка, от който сблъсък се раждат решенията. Няма друго място, където различните групи от народа, чрез своите представители, да спорят, да се опитват да надделеят една над друга, да се договарят в интерес на развитието и добруването. В българската история така е от Оборище.

Затова след вика на народа следва вотът на народа. Само чрез активност на прекия вот, демократичният парламентарен механизъм отново ще бъде задвижен.

Аз твърдо вярвам в това, дами и господа. Защото, когато този Парламент отива в историята при другите, той добавя опит – какъвто и да е той, но и сила и здравина на демократичния фундамент.

Благодаря на всички вас за свършената работа. Благодаря на служителите от администрацията, без чийто труд ние нямаше да можем да свършим тази работа. Споделям отговорността за това, което общо не успяхме да направим.

Затова днес си отиват депутатите, парламентаризмът остава!

Благодаря ви, колеги!

Уебсайт и реализация - BZGraphics