7 май 1997- 19 април 2001 г.  

 

Слово на  Йордан Соколов при избирането му за председател на Народното събрание

7 май 1997 г.

 

Уважаеми дами и господа народни представители, уважаеми гости!

 

Позволете ми да благодаря за оказаното ми доверие, което приемам като доверие към политическата сила – Обединени демократични сили, спечелила убедително предсрочните парламентарни избори на 19 април тази година. Благодаря както на народните представители, които гласуваха в моя подкрепа, така и на онези народни представители, които не ме подкрепиха, защото уважавам правото им на собствен избор.
За мен високият пост – председател на Тридесет и осмото Народно събрание на Република България, Народното събрание, с което ние ще влезем в ХХI век, означава и огромна отговорност, отговорност към избирателите, към всички народни представители, към институцията на Народното събрание, към парламентаризма.
Никой от нас не трябва да забравя, че Тридесет и осмото Народно събрание се свиква в резултат на консенсус между политическите сили, постигнат на 4 февруари тази година благодарение на усилията и посредничеството на президента на Република България господин Петър Стоянов. Той показа как за по-малко от 100 дни един президент, стремящ се към консенсус в обществото и постигнал такъв консенсус, може да издигне рейтинга си до непознати за нашата действителност висоти. Служебното правителство, назначено от него, също за един кратък срок успя да възвърне в голяма степен доверието на хората и към тази институция.
Сега пред нас, народните представители от Тридесет и осмото Народно събрание, стои задачата въз основа на ефективна и разумна законотворческа дейност да възвърнем у нашия народ доверието и в парламента – висшия законодателен орган на Република България, орган, създаден спонтанно от нашите деди още през историческата 1876 г. на Оборище. Не трябва никога повече да допускаме Народното събрание да се ползва с мизерния 5-процентов рейтинг на Тридесет и седмото Народно събрание. Това е трудна задача. Тя е трудна, затова защото ни предстои да направим всичко, за да излезе България от тежката национална катастрофа, в която изпадна. Тя е трудна и затова, защото ние ще бъдем принудени да приемаме и да изпълняваме редица непопулярни закони. Но ние ще трябва с разум и сила на волята си да се отказваме от удобния, но неводещ до никъде популизъм. Ние сме длъжни да преодолеем тежките дни на изпитание и да оправдаем доверието на нашите избиратели.
Многобройните срещи по време на дългите предизборни дни и нощи ме правят оптимист. Хората повярваха в демократичното бъдеще на България. Те избраха пътя към него. Това е пътят на очакваните реформи, с които България изостана със седем години.
Уважаеми дами и господа народни представители! На току-що отшумелите предсрочни парламентарни избори Обединените демократични сили извоюваха свое мнозинство в Народното събрание. Но веднага искам да подчертая – нито една политическа сила не е в състояние сама да проведе така необходимите във всички сфери на нашия живот реформи, колкото голяма и силна да е тя. Ако искаме страната ни да се отърси от кризата, ако искаме народът ни да заживее достойно, ако искаме децата ни да растат здрави и умни и то тук, при нас, в България, ние трябва в най-кратки срокове да решим много важни, съдбоносни задачи. Такива са съживяването на селското стопанство, структурната реформа в промишлеността и приватизацията, борбата с престъпността, интегрирането ни към Европа и НАТО, оздравяването в прекия и преносния смисъл на нашето общество.

Затова очакванията на всички избиратели, и тези, които гласуваха за Обединените демократични сили, и тези, които гласуваха за останалите политически сили, са, че по всички тези основни въпроси трябва да се работи в името и за благото на нашия народ, на нашата България, а не в интерес на една или друга политическа сила.
Това налага наша основна задача да бъде търсенето на съгласие при решаването на всички тези въпроси. Към такова съгласие трябва да се стремят всички националноотговорни политически сили.
И обнадеждаващо е, че по инициатива на мнозинството Тридесет и осмото Народно събрание ще започне своята конкретна дейност с приемане на една декларация, повечето точки на която бяха приети на срещи с отделните парламентарни групи именно в резултат на постигнато съгласие.
Това е пътят, който предлагаме, и ние ще се стремим да вървим по него. Не си правим илюзия, че това ще бъде лек път, не си правим илюзии, че няма политически сили, които са против този път и ще се опитат да използват популистки тежката икономическа криза, която новият парламент и новото, следващо правителство получиха в наследство, за да трупат политически дивиденти.
Но, мисля, че народът ни за изминалите 7 години израсна и няма да прости подобни ходове.
В нашата работа ние трябва да се ръководим от мисълта, че българският народ има право на нормален цивилизован живот и парламентът, чрез своето законотворчество трябва да му осигури това негово право.
Желанието на огромното мнозинство от избирателите, на новото мнозинство от българския народ е България да тръгне по пътя на реформите, които да я изведат от кризата и да я наредят сред цивилизования свят на Европа и света.
Затова ръководството на Народното събрание и аз като негов председател трябва да направим всичко възможно да тръгнем по този път и той да стане по-лек.
За целта трябва да проявяваме професионализъм в нашата работа, да работим самоотвержено, ефективно, с ограничаване на безпричинни отсъствия и политически дебати. За това ще ни помогнат и някои поправки в Правилника за организацията и дейността на Народното събрание, наложени от досегашния опит.
Не на последно място трябва да се постараем да изоставим неморалното гласуване с чужди карти, което в предишното Народно събрание се вършеше пред очите на цял народ.
Когато постигнем всичко това, когато в Народното събрание разумно бързо бъдат приети необходимите закони за излизане от кризата, ние ще можем да кажем, че сме си свършили работата, че сме оправдали очакванията и надеждите на избирателите, ще можем да застанем с открити чела пред тях. Защото пред нас стои задачата, надмогнали тесните партийни интереси, категорично отхвърлили опитите на едни или други групировки или приятелски кръгове да властват над страната, да служим на националните интереси на България, за да спасим България.
И аз искам да декларирам, че като председател на Тридесет и осмото Народно събрание, макар избран като депутат с листата на Обединените демократични сили, няма да забравя, че от момента на моето избиране аз съм вече председател на цялото Тридесет и осмо Народно събрание и в дейността си ще се ръководя единствено от Конституцията, законите и правилника на Народното събрание.

 

Обръщение на Йордан Соколов по повод 1 година от конституирането на 38-то Народно събрание

7 май 1998 г.
Уважаеми господин президент на Република България, уважаеми господин министър-председател, господа министри, уважаеми дами и господа народни представители!

Днес се навършва една година от започването на работата на Тридесет и осмото Народно събрание. Една година е един кратък исторически срок, един кратък срок дори с оглед на това, че ние сме избрани с 4-годишен мандат. Но ако на мен ми се иска днес, макар в работен порядък, да почетем този ден, това е, защото това не беше обикновена година в летописа на България. Това беше една от решителните години, в която се определи какъв ще бъде пътят, по който ще върви нашата страна. Това беше година на усилия за излизане от икономическата катастрофа, на усилия за започване най-после на истинските демократични промени, на усилия за изграждане на България като нормална демократична независима страна.
Една година по-късно резултатите сочат дали ние вървяхме по верния път. Тогава когато от 500 на сто инфлация в началото на 1997 г. (тогава бяхме пред хиперинфлация), инфлацията беше свалена до 1-2 на сто и дори до дефлация… (Реплики от ДЛ.) Когато основният лихвен процент от 1355 на сто, колкото беше стигнал, сега е 5,32 на сто, когато заплатите се увеличиха 12 пъти, а средната пенсия 10 пъти, когато валутният резерв беше увеличен с 4,5 пъти и сега България има най-големия валутен резерв в сравнение не даже с 1989, а със 70-те години…  На някого тези цифри може да не му харесват, но това са верните цифри.
Когато в края на 1997 г. най-после се преодоля спадът в производството  и прогнозите за 1998 г. са ръст от 4 до 6 на сто, това означава, че пътят, по който България извървя тази година, е верният път.
Заслуга имат не само правителството, не само всички хора, които с труда си допринесоха за тези резултати. Заслуга има и Народното събрание, което създаде необходимата нормативна база, за да могат да дойдат тези резултати. Затова според мен едногодишната работа на Тридесет и осмото Народно събрание ще се запомни не толкова с броя на приетите закони – 145, приетите решения – 118, трите декларации, не само с 411 актуални въпроса и 92 питания, но с един дух на преодоляване на конфронтацията, на търсене на съгласие при решаването на всички важни въпроси, които засягат нацията.
Тридесет и осмото Народно събрание се показа на висота. Народните представители съумяха да проявят мъдрост и отговорност, да поставят националните интереси над партийните си и това пролича при много основни приети документи: Декларацията за национално съгласие, Декларацията за българо-руските отношения, приемане на Закона за държавния герб, приемане на решението по доклада на Временната комисия „Антимафия“, приемането на Концепцията за национална сигурност – документи, приети или с пълно единодушие, или с огромно мнозинство.
И аз искам да благодаря на всички народни представители за тяхната работа през тази година, на членовете на постоянните комисии, на председателите на постоянните комисии и за тяхната дейност, която най-често остава незабелязана, но която ще става все по-важна в работата на Тридесет и осмото Народно събрание, на заместник-председателите, които винаги бяха на поста си, защото всички вие, всички ние допринесохме за тези резултати.
Разбира се, не липсваха и слабости в нашата работа. Основна слабост си остана дисциплината и особено присъствието в пленарната зала. Слабост, с която за съжаление не можахме да се справим, е продължаващото гласуване с чужди карти.
Слабост е и това, че народните представители не контактуват достатъчно често със своите избиратели.
Всичко това може да се преодолее не само с усилията на народните представители, но и с усилията на ръководството на Народното събрание. И аз искам да заявя, че ръководството на Народното събрание е длъжник на народните представители по отношение на създаването на по-добри битови условия за техния живот. Не е допустимо народни представители да продължават да живеят по хотели, разделени от семействата си. Ръководството на Народното събрание е длъжник за създаване на по-добри условия за работа на народните представители и в тази сграда, и в другата сграда, където са кабинетите.
Ръководството на Народното събрание трябва да направи и необходимото, за да могат народните представители да контактуват по-често със своите избиратели, включително чрез подновяване и увеличаване на автомобилния парк на Събранието. Възможности за това има. Съвсем скоро, когато се разглежда отчетът на Народното събрание за изпълнението на неговия бюджет за 1997 г., ще се види, че от 10 млрд. 601 млн. лева бюджет, през 1997 г. бяха реализирани икономии в размер на 3 млрд. 805 млн. лева.

И аз искам да уверя господин президента, правителството, всички наши избиратели, че без някой от нас и да мисли да се съизмерва с нашите велики предци, включително и участниците в Събранието на Оборище, ние, народните представители от Тридесет и осмото Народно събрание, ще продължим да работим за съхраняване духа на съгласието по всички важни въпроси на нацията, ще продължаваме да изпълняваме достойно задълженията си на народни представители, защото само така ще оправдаем доверието на нашите избиратели, само така ще можем да градим нова, демократична, независима България, България на ХХI век, България, която ние искаме да заеме своето достойно място в обединена Европа. Благодаря ви.

 

 

Слово на Йордан Соколов на тържественото заседание на Народното събрание, посветено на 120-годишнината на Българския парламент
10 февруари 1999 г.

Господин президент на Републиката, господин председател на Конституционния съд, госпожи и господа конституционни съдии, господин министър-председател, госпожи и господа министри, госпожи и господа народни представители, Ваши превъзходителства, уважаеми гости, дами и господа!
Десети февруари 1879 година е бележита дата в историята на България, в историята на българския парламентаризъм. На този ден и в този час преди 120 години във Велико Търново бе открито Учредителното Народно събрание, свикано в съответствие с чл. 4 от Берлинския договор, за да реши устройството на освободената българска държава. Това е първият български парламент, началото на българското народно представителство.
Уважаеми госпожи и господа,

 

Учредителното събрание бе свикано в дни, когато народната радост от Освобождението на родината ни от петвековното робство се преплиташе с тежестите на вътрешната и международната обстановка.
Членовете на Учредителното събрание, които в студените зимни дни на началото на месец февруари се отправят към старопрестолния Велико Търново, с тъга съзерцават опустошенията, нанесени от войната, там, където тя бе минала. Но несравнимо по-тежка беше всенародната покруса от неправдите на Берлинския договор, който разпокъса родината и остави под робство голяма част от българския народ. Както писа Симеон Радев в първите редове на своя забележителен труд „Строителите на съвременна България“: „Наистина никой народ не бе минавал с тъй бърз преход от упоението на една сбъдната мечта в ужаса на една катастрофа: целокупна България, осъществена за миг в Сан Стефано, бе раздробена сега на три части, чието единство се запазваше само в скръбното причастие на една общо понесена неправда.“
Учредителното събрание се открива и заседанията се водят в бившия турски конак във Велико Търново – изящна сграда, строена от златните ръце на майстор Кольо Фичето. Тук се събират, обгърнати от вниманието и въодушевлението на търновското гражданство, 231 народни представители, двама от които впоследствие се оттеглят. Сто и шестнадесет народни представители участват по право, на основание на заеманата от тях длъжност в административната, съдебната и църковната йерархия, 21 са назначени от комисаря на руския император, 92 са избрани от народа и 3 са представители на Рилския манастир и на българските благотворителни дружества в Одеса и във Виена. В тази връзка историкът и държавник Марин Дринов, който не участва в Учредителното събрание, но съдейства при изработването на Търновската конституция, пише в своите спомени, че дипломатическите кръгове в Търново са се отнесли неодобрително към решението на княз Дондуков да включи в състава на събранието значителен брой народни избраници. По повод на бурните прения в Учредителното събрание, особено във връзка с общобългарския въпрос, някои дипломати впоследствие са критикували това решение на руския императорски комисар изтъквайки, че „ако той не беше допуснал в събранието разни демократични елементи, то всичко би отивало там мирно и тихо.“
Още същия ден, на второто свое заседание, събранието приема своя Правилник за вътрешния ред, в съответствие с чийто член 1 то започва да се нарича официално „Учредително“.
В рамките, поставени от Великите сили в Берлинския трактат, на народните представители е предоставена широка свобода да решават устройството на българската държава. Това е силно подчертано в прочувственото слово, с което комисарят на руския император княз Александър Дондуков-Корсаков открива събранието. Той се обръща към депутатите със следните призиви във връзка с предоставения им за обсъждане проект на Органическия устав на княжеството: „Вие трябва да имате предвид само и само благото на страната и нейното трайно държавно устройство, което съставя залог на бъдещото материално и нравствено преуспяване… Предлаганият на вашите обсъждания проект не е повече от една програма за улеснение на вашите трудове… Но тази програма не трябва да стеснява и свързва вашите убеждения… Последната решителна дума принадлежи вам и единствено вам…“
Депутатите в Учредителното събрание широко се възползват от така предоставената им възможност, за да въплътят в основния закон на българската държава демократичните традиции на българския народ. Тези традиции, изискващи решенията за съдбините на българския народ да се вземат от самия народ, особено ярко бяха изразявани в годините на българското Възраждане. На такава демократична и широкопредставителна основа е свикан в 1871 г. Църковно-народният събор в Цариград за приемане на Екзархийския устав и за извоюване на независимостта на Българската православна църква. Този демократичен дух се прояви и при Априлското въстание в 1876 г., важен етап в чиято подготовка бе събранието на пълномощниците на Панагюрския революционен окръг в местността „Оборище“, спечелило си прозвището „Първо българско Народно събрание“. За възприемане на най-напредничавите възгледи при устройството на бъдещата свободна и независима българска държава се обяви и Програмата на Българския централен революционен комитет от 1870 г., който призовава българското общество „да организира своята държава според най-добрите наредби у просветените народи…“
Изследователите на историята на Учредителното събрание винаги с интерес са се обръщали към характеристиката на неговия състав. Защото и днес прочитът на дневниците на събранието поразява съвременния читател с високата степен не само на житейски опит, но и на познаване на държавните дела, проявявани в бурните прения в този представителен форум.
Наистина, кои бяха тези будни българи, които на излизане от тъмните години на робството проявяват и ораторски талант, и държавнически знания, на които могат да им завидят много представители във всички следващи български парламенти? Направените проучвания показват, че в твърде пъстрия състав на Учредителното събрание са намерили място значителен брой хора с добро образование и езикова подготовка, представители на интелигенцията – в това число и значителен брой юристи, и на предприемчивото еснафско и търговско съсловие, много от тях участници в националноосвободителното движение и в борбата за църковна независимост, както и във Временното руско управление. В светлината на тяхната дотогавашна и бъдеща обществено-политическа и и държавна дейност и днес авторитетно звучат имената на екзарх Антим I, Петко Каравелов, Петко Славейков, Константин Стоилов, Васил Друмев, Драган Цанков, Тодор Икономов, Марко Балабанов, Григор Начевич, Димитър Греков, Константин Помянов и много други. Достойното равнище на компетентност на първия български парламент е особено красноречиво изразено от възрожденския деец и член на Върховния съд Марко Балабанов, който в спомените си пише: „Бях взел със себе си, като представител на едно събрание за изработване на една Конституция, три-четири съчинения по конституционно право. Но те нищо не помогнаха. Нямаше възможност да се чуе ни глас, ни мнение на какъвто и да е списател или публицист. Всички почти представители, довчерашни турски роби, изникнаха като сами от себе си съвършени конституционалисти, всички почти се явиха като представители от дълго време, свикнали с всички тънкости и с всичкия механизъм на конституционния режим.“
Учредителното събрание протече под знака на безпокойството и тревогата за общонародното дело, дълбоко наранено от решенията на Берлинския конгрес. Представителите на Източна Румелия, Добруджа и Македония не бяха допуснати в Учредителното събрание. С тях депутатите от събранието заседаваха паралелно в училището при църквата „Св. Никола“. И там, и в събранието бяха горещо дебатирани начините на изразяване на народния протест пред Великите сили, като не се изключваше дори спирането на работата на Учредителното събрание до връчването и удовлетворяването на този протест. В крайна сметка и най-непримиримите бяха принудени да се съобразят с непреодолимите реалности и да пристъпят към обсъждането на основния закон.
В пленарната зала на Учредителното събрание това обсъждане премина по същество в разстояние на 3-4 кратки, но напрегнати и бурни седмици, през които се сблъскаха консервативните и либералнодемократичните убеждения по българското държавно устройство. Внесеният в Учредителното събрание руски проект за Органическия устав на княжеството, в който бяха отразени и мненията на редица български авторитетни личности, както и предложенията, съставени от комисията по основните точки на този устав, избрана от Учредителното събрание през м. февруари, бяха изработени в умерено консервативен дух. Докладът на комисията бе подложен в пленума на критика, най-остри изразители на която станаха водителите на либералното мнозинство Петко Каравелов и Петко Славейков. Проектът претърпя значителни промени в демократична насока, като за образец служеше една от най-напредничавите конституции на времето – Белгийската конституция от 1831 г., реципирана било пряко, било чрез конституциите на съседните балкански държави. Пренебрегнати бяха и задминати много от внушенията, идващи отвън. Така „Органическият устав“ се преименува на „Конституция“ на Княжество България. Отхвърлят се проектите за Сенат или Държавен съвет, счетени, правилно или неправилно, като отживелици на феодализма. Отхвърля се и предложението за назначени от княза депутати, като се въвежда всеобщо (тогава само за мъже), пряко и нестеснявано от цензовете избирателно право. Законодателната инициатива се предоставя не само на княза, но и на народните представители. Предоставя се широка автономия на общините. Разширяват се личните и политически права и свободи на гражданите. Предвижда се не само съдебна, но и политическа отговорност на министрите пред Народното събрание.
Интересно е да се отбележи, че идейните различия и разпри между отделните политически дейци и групи обикновено отстъпваха на заден план, когато се касае до въпроси, засягащи демократичните чувства на нацията. Така без колебание и единодушно се приемат конституционните разпоредби относно неприкосновеността, свободата и равноправието на гражданите, свободата на печата, забраната на съсловните различия, задължителността на безплатното първоначално народно образование, самоуправлението на общините и др. Това са поучителни прецеденти за нашия парламентаризъм.
В заключение бе изработена една Конституция, която впоследствие видният наш конституционалист проф. Любомир Владикин оцени като една от най-демократичните и дори като най-демократичната в света в момента на нейното създаване.
Приемането на Търновската конституция на 16 април 1879 г. увенча делото на Учредителното Народно събрание. Неговият председател, видинският митрополит и бивш екзарх Антим I, го закри със следните думи: „Слава Богу! Свършихме делото, за което бяхме повикани… Нашето събрание беше като кораб, изложен на бури. Слава Богу, този кораб достигна пристанището. Можем да кажем, че направихме закони от Народа и за Народа и да заключим с църковната молитва…“
Уважаеми госпожи и господа,

Търновската конституция и учредената на нейна основа парламентарна система просъществуваха, с едни или други прекъсвания, повече от шест десетилетия – от 1879 до 1946 година. Народното събрание беше на поста си при звездните мигове на българския народ, каквито бяха Съединението в 1885 г. и обявяването на независимостта в 1908 г. То внесе своя принос в икономическия, социален и културен подем на българската държава през двете десетилетия на синора на нашия век. Но то не можа да предотврати националните катастрофи от 1913 и 1918 година. В годините на Търновската конституция и на българските парламенти Конституцията беше на няколко пъти суспендирана, а бяха извършени и четири държавни преврата – през 1880 г., 1923 г., 1934 г. и 1944 г. Военният преврат от 1934 г. не само суспендира Конституцията, но забрани политическите партии и закри парламента за четири години.
Но неоспорим факт е, че независимо от някои свои слабости и несъвършенства, през цялото си съществуване Търновската конституция е била знаме и опора на демократичните стремежи в националния политически живот.
След 1944 г. конституционното и парламентарно развитие на България носи всички белези на установения тоталитарен режим. Парламентарната институция бе само формално запазена през този почти полувековен тоталитарен период. Но както конституциите от 1947 и 1971 г., така и парламентите, установени на тяхна основа, бяха само формална фасада, прикритие на господството на една партия. По начина на тяхното съставяне и по техните действителни правомощия това не бяха истински представителни законодателни органи. Тези фиктивни парламенти, които имаха много малко общо с волята на избирателите, целяха да придадат демократическа легитимност на тоталитарния политически режим – имаше Народно събрание, но нямаше парламент, защото през този период изборите се провеждаха само с по един кандидат, в парламента нямаше опозиция, тя беше и физически унищожена, сесиите на Народното събрание бяха един или два пъти годишно и траеха по 2 или 3 дни, като законите обикновено се приемаха с укази на Президиума на Народното събрание, а след 1971 г. – на Държавния съвет, които след това бяха одобрявани от Народното събрание.

Рухването на тоталитаризма и започването на прехода към демокрация и пазарна икономика в края на 80-те и началото на 90-те години повелително поставиха въпросите за нова демократична Конституция и за парламент, изразяващ волята на народа и следователно избран чрез свободни и демократични избори. На парламентарната институция бе предопределено да играе ключова роля в този сложен и труден преход.
Постигнатите споразумения на политическите сили на Националната кръгла маса, първите свободни демократични избори и свикването на Великото Народно събрание в 1990 г. доведоха до реализирането на тази цел. През м. юли 1991 г. бе приета новата Конституция, действаща и сега, която постанови, че България е република с парламентарно управление. Народното събрание упражнява своите законодателни и контролни функции в рамките на системата за разделение и сътрудничество на властите, установена от Конституцията. Създадена бе система на взаимоотношенията между Народното събрание, Министерския съвет, държавния глава и Конституционния съд, която е съобразена с опита на конституционализма и парламентаризма в страните с развита демокрация.
Основно място в законодателната и контролната роля на Народното събрание в периода на демократичния преход зае ускореното осъществяване на необходимите реформи в политическата, икономическата, социалната и културната област. Те се провеждат под знака на съобразяването на българското законодателство с европейското право, проправяйки пътя към интегрирането на България в европейските и евроатлантическите структури.
Но и тук развитието беше нееднозначно. Седмото Велико Народно събрание прие както редица закони, така и сега действащата Конституция, след което и в резултат на гладната стачка на 39 депутати от СДС се саморазпусна. (Оживление в Демократичната левица.)
Тридесет и шестото Народно събрание, в което най-много народни представители имаше СДС, позволи не само приемане на редица закони на реформата, но и съставяне на правителство на СДС. Но то завърши с тъй нареченото преструктуриране на парламентарното пространство, със сваляне на правителството и избиране на негово място на ново правителство, породено от новообразуваното мнозинство. Така Тридесет и шестото Народно събрание не довърши мандата си и бяха проведени предсрочни избори, спечелени с абсолютно мнозинство от Демократичната левица.
Новообразуваното Тридесет и седмо Народно събрание ще се запомни с острите дебати по банковите фалити, финансовата и банкова кризи, със зърнената криза, с оставката на правителството, със събитията на 10 и 11 януари 1997 г., с връщането на мандата от страна на Демократичната левица и отказа на останалите парламентарни групи да използват този мандат, съобразно постигнатото съгласие на 4 февруари 1997 г., което доведе до предсрочни парламентарни избори.
След значителното забавяне на демократичните реформи в предишните парламенти, свързано в голяма степен с липсата на стабилно парламентарно мнозинство или с политическа воля за тяхното осъществяване, тази ситуация се промени в положителна насока при сегашното Тридесет и осмо Народно събрание. С първия акт – Декларацията за национално съгласие по външните и вътрешни приоритети на България, с приемането на Закона за държавния герб, с отмяната на смъртното наказание, с приемането на пакетите закони за валутния борд, за данъчната реформа, за реформата в съдебната власт, за здравното осигуряване, за държавната администрация и редица други, бяха положени основите на демократичните промени. Несправедливо би било да се отричат постигнатите от него досегашни резултати. Но много още предстои. По пътя на реформите ще вървим още по-бързо и по-успешно, ако в Народното събрание господства дух на съгласие по големите национални въпроси. Необходими са волята и усилията както на парламентарното мнозинство, така и на опозицията.
Уважаеми госпожи и господа,
Оглеждайки се назад по трънливия път, изминат от българския парламентаризъм през тези 120 години, ние виждаме, че по него има слабости и недостатъци, но има и достижения, с които можем да се гордеем. Ние днес с признателност се прекланяме пред величавото дело на нашите славни предци в Учредителното събрание от 1879 г., които за два месеца приеха една от най-демократичните конституции на тогавашна Европа. Нека техният пример вдъхновява нашите усилия за изграждане на демократична България, за нейното приобщаване в обединяваща се Европа.

Благодаря ви.

 

 

 

Слово на Йордан Соколов на заключителното тържествено заседание на 38-то Народно събрание на Република България

 

19 април 2001 г., Пленарна зала
Уважаеми господин президент, уважаеми господин министър-председател, уважаеми дами и господа министри, уважаеми дами и господа конституционни съдии, Ваши Превъзходителства, уважаеми дами и господа народни представители!
Днес е последният ден на Тридесет и осмото Народно събрание на Република България, в който изтича неговият мандат. Зад нас остават 4 години на напрегната парламентарна дейност.
С какво ще се запомни Тридесет и осмото Народно събрание? Според някои може би това трябва да бъде гласуването с чужди карти или любимата тема на някои медии за депутатските кюфтета. Ние смятаме, че справедливостта изисква Тридесет и осмото Народно събрание да остане в българската история с много по-важни неща – с това, че то е първото Народно събрание след промяната от 1989 г., което завършва своя пълен мандат, (ръкопляскания) и второто Народно събрание след създаването на българския парламент през 1879 г., което изкарва пълен 4-годишен мандат. Това е резултат на съществуващото в този парламент мнозинство, което създаде политическата стабилност на парламента, на страната, довело от своя страна до икономическа и финансова стабилност и растеж. Това се дължи и на голямата дейност на опозицията, която никога не надхвърли рамките на коректния парламентаризъм и заедно с мнозинството спомогна за утвърждаване на парламентаризма у нас.
На второ място, това е огромната законодателна дейност – над 631 приети закона, 444 решения, 8 декларации, с което не само беше наваксано изоставането на българското законодателство в хармонизацията с европейското право, но България излезе на второ място сред страните-кандидатки за членство в Европейския съюз по този показател. Това до голяма степен позволи Европейският съюз да вземе решение за започване на преговори с България за членство в съюза, за успешното им провеждане, за историческото решение на срещата в Ница, за премахване на визовите ограничения за български граждани, наложени от Шенген.
Ние не можем да отминем и успешния парламентарен контрол. В 153 заседания беше отговаряно на 2328 актуални въпроса и 460 питания. Бяха проведени 13 разисквания, завършили с приемане на съответни решения.
Справедливостта изисква Тридесет и осмото Народно събрание да се запомни с приемането на всички необходими законови актове за извършване на закъснелите демократични промени във всички области на живота. Може да се каже, че в нито една област и в областта на икономиката, на администрацията, на здравеопазването, на общественото осигуряване, на данъчната сфера, на съдебната власт реформите не са били забавени или осуетени поради неприети закони.
И все пак, ако трябва да откроим особено значимите актове, приети от Тридесет и осмото Народно събрание, това според мен са: Декларацията за национално съгласие, с която беше постигнато съгласие между всички политически сили по основните въпроси на нашето развитие в трудните дни на 1997 г., което позволи България да излезе от кризата. Това е Законът за държавния герб. Това е Рамковата конвенция за защита на националните малцинства. Това е отмяната на смъртното наказание. Това е трудното и непопулярно за времето си решение по време на кризата в Косово, открило ни пътя към Европа и НАТО. И гласуваното вече накрая Споразумение с НАТО, прието с огромно мнозинство. Това са Концепцията за национална сигурност и Военната доктрина.
Тридесет и осмото Народно събрание заслужава да се запомни с това, че при приемането на горните и всички други важни нормативни актове се постигаше широк консенсус и парламентарно представените политически сили съумяваха да поставят националните интереси над своите партийни интереси. Цялата тази успешна дейност не остана незабелязана. За първи път нашият парламент подписа Споразумение за сътрудничество с двете камари на белгийския парламент, което вече се осъществява успешно, със Сената на Италианската република, с Националното събрание на Френската република, с правителството на Съединените щати за съвместната програма „Студенти на стаж в парламента“.
Тридесет и осмото Народно събрание разви голяма международна дейност. Наши делегации участваха в сесиите на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, на черноморското икономическо сътрудничество, на НАТО, на Централноевропейската инициатива, на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, на Западноевропейския съюз, в сесиите на Интерпарламентарния съюз, Парламентарната асамблея на франкофонията и Съвместния парламентарен комитет „България – Европейски съюз“. Участие в срещите на председателя на Европейския парламент с председателите на парламентите на страните, участващи в процеса на разширяване на Европейския съюз, една от които се проведе в София. Искам да изкажа специална благодарност на всички депутати, участвали в тези международни парламентарни форуми и представили достойно там България и българското Народно събрание.
В резултат на излизане на България от международната изолация, в която беше изпаднала, и на нарасналия международен авторитет на нашия парламент бяха и разменените гостувания на парламентарни делегации. Осемдесет и една чужди парламентарни делегации посетиха България и 55 наши парламентарни делегации гостуваха в чужбина.
Тридесет и осмото Народно събрание трябва да се запомни с политиката на отвореност и прозрачност към обществото. Сградата беше отворена за посещения на граждани, желаещи да разгледат Народното събрание, да се запознаят с работата му. Беше отворен достъпът на граждани, желаещи да присъстват на заседания в пленарната зала. Беше отворена страница на Народното събрание в Интернет. Със съдействие на американската Агенция за международно развитие беше създаден Парламентарен информационен център, който получи статут на Европейски документационен център. Беше разширен достъпът на граждани до библиотеката.
За първи път от създаването на българския парламент беше издаден юбилеен албум, посветен на неговата 120-годишнина. По този повод бяха проведени съвместни прояви с неправителствени организации, беше издаден и почетен юбилеен медал.
Клубът на народния представител се превърна в средище на културен живот с открити в него над 160 изложби с повече от 400 участници.
Беше поставено външно осветление на парламента, което позволи да изпъкне красотата на сградата на Народното събрание.
На централния вход беше монтиран и новият герб на Република България.
За всичко това аз искам да изкажа благодарност към хората, които допринесоха за успешната дейност на Тридесет и осмото Народно събрание. Благодарност към президента на Република България за следенето на нашата парламентарна дейност, включително за върнатите закони, с което в много случаи позволи те да бъдат подобрени.
Благодарност към министър-председателя и към Министерския съвет, които са основен наш работодател, както и за доброто качество на внасяните законопроекти.
Благодарност към заместник-председателите на Народното събрание, които бяха винаги до мен при ръководенето на пленарните заседания.
Благодарност към председателите на парламентарните групи за техните изявления по всички важни въпроси и заради участието им на председателските съвети, на които решенията обикновено бяха взимани единодушно.
Благодарност към председателите на постоянните комисии за трудната им дейност при разглеждане на законопроектите в тях, с което улесняваха работата в пленарната зала.
Благодарност към всички народни представители за това, че те усвоиха едно парламентарно поведение, което никога не надхвърли рамките на допустимите парламентарни реакции и за дейността им, с което допринесоха за утвърждаване на парламентаризма у нас.
Благодарност накрая към всички служители от администрацията на Народното събрание, без които то не можеше да провежда своята дейност. Благодаря ви!

Уебсайт и реализация - BZGraphics