11 юли 2005 – 25 юни 2009 г.

Слово на Георги Пирински при избирането му за председател на 40 -тото Народно събрание

11 юли 2005 г., Пленарна зала
Уважаеми господин президент,
Ваше светейшество,
Уважаеми предводители на религиозни общности,
Уважаеми господин председател на Министерския съвет,
Господа министри,
Ваши превъзходителства,
Уважаеми госпожи и господа народни представители,
Уважаеми гражданки и граждани на България,

Цялата власт в Република България произтича от народа. Своята власт той упражнява на първо място чрез Народното събрание. Ние всички сме тук на едно основание – по волята на 3 648 177 български граждани, които на 25 юни упражниха своето право на глас. Независимо за кого гласуваха, те ясно заявиха императивните си изисквания към всеки от нас:

Първо, да осигурим решения на най-болезнените проблеми на живота днес – работа за всеки, доходи за достоен живот, здравеопазване без отказ, образование за всички, сигурност за личността.

Второ, да постигнем такива решения по пътя на европейския социален модел чрез членство в Европейския съюз от 1 януари 2007 г.
Трето, по такъв начин да изградим съвременен авторитет и достойнство на България, ново самочувствие на всеки неин гражданин.

Общата основа успешно да решим и трите задачи е една -управлението на държавата според Конституцията и законите на страната – така, както повелява и нейният чл. 4.

Утре, на 12 юли, се навършват 14 години от деня, в който над три четвърти от представителите в Седмото Велико Народно събрание с подписите си тук, в тази зала, дадоха живот на основния за страната ни закон. През тези години Конституцията се оказа надежден гарант за демократичните устои на обществото ни. Днес сме длъжни с нова сила да осъзнаем колко важна и досега, и особено в бъдеще е тази нейна роля за утвърждаването и развитието на България като свободна и демократична държава.

Но големият проблем е, че за гражданина в неговото ежедневие конституционните текстове остават куха фраза, без покритие. Именно в това е заключено решаващото предизвикателство – всеки добросъвестен гражданин да се убеди, че има своите права по закон, които държавата му гарантира, когато той лоялно изпълнява задълженията си към нея. Без тази жизнено необходима връзка между гражданин и държава, между личен и общ национален интерес няма траен успех, няма увличащ напредък -нито в ежедневието, нито към Европа, нито занапред в бурно променящия се свят.

А ключът за преодоляване на това предизвикателство не е другаде, а е точно тук, в Народното събрание, в нашите с вас ръце. Защото именно ние, народните представители, сме носителите на тази съдбовна връзка. Днес обаче се изправяме пред дълбока и опасна криза – кризата на представителството. Престижът на Народното събрание е на опасно ниско равнище. Хората не разбират то с какво се занимава, не виждат в него отразен и защитен своя интерес, своите тревоги и очаквания. Това не бива и не може да продължи. Парламентът не е театър, в това число и телевизионен, парламентът не е заведение за обществено хранене, парламентът не е и търговска кантора. Тук е мястото, където следва отговорно, критично, но винаги и градивно да се обсъждат въпросите от дневния ред на страната. Тук на такава основа да се приемат общите решения, закрепени в закона. И тук да се контролира спазва ли се неговата норма като право и задължение на всяка държавна служба, обществена структура, на всеки гражданин.

Няма лесно да надмогнем сегашната криза на представителство, много дълбоки са корените й. Нещо повече, много и мощни са интересите, които я подхранват. Но нямаме право да се разсейваме, да се правим, че тя не съществува или че не представлява изключително сериозен проблем. Напротив, от самото начало сме длъжни да направим няколко, но твърди крачки, да скъсаме с три порока, загнездили се в парламента – гласуването с чужди карти, празната пленарна зала и пилеенето на безценно парламентарно време. Можете да разчитате на решимостта и усилията ми да успеем в тези първи стъпки.

Тук не бих искал да пропусна да благодаря на всеки от вас, който гласува и с гласа си ми оказа доверието да заема изключително високия пост в държавата – длъжността председател на Народното събрание. Искам да ви уверя, че ще разчитам на убеденото, ангажирано съдействие и взаимодействие на всеки един от 240-те представители в 40-о Народно събрание.

Искам да се надявам, че онези задачи, които осъзнаваме, че предстоят пред събранието, са задачи на всеки един от нас и които трябва да изпълним с необходимата добра воля, отговорност и упоритост. Всички сме наясно с програмния дефицит на време, в който се намираме. Убеден съм, че добре съзнаваме и особената отговорност, която ни се пада – да дадем нова перспектива на гражданите и страната ни в един от най-решаващите моменти от историята. Нека бъдем достойни за тази своя отговорност.

Успешна работа и на добър час!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ИЗКАЗВАНЕ НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ Г-Н ГЕОРГИ ПИРИНСКИ ПО ВРЕМЕ НА ОБЩИТЕ ДЕБАТИ ЗА БЪДЕЩЕТО НА ЕВРОПА НА СЪВМЕСТНОТО ПАРЛАМЕНТАРНО ЗАСЕДАНИЕ В ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ

БРЮКСЕЛ, 9 МАЙ 2006 Г.

Господин Председател,
Уважаеми представители,
Дами и господа,

Днес, на този 9-ти май ние, избраните представители на нашите народи, сме тук, събрани около една обща цел – да допринесем за набелязването на бъдещата насока на развитие на Европейския проект, така че да отговорим на изискванията и очакванията на нашите граждани. Затова, защото тези очаквания бяха огласени високо и ясно през последната година и половина – хората очакват да имат възможност да си намерят прилична работа и да водят достоен живот; да имат достъп до социално осигуряване, надеждно здравеопазване и качествено образование; както и да имат реален глас при вземането на политическите решения, които определят нашия живот и живота на нашите деца.

Днес в своите възприятия хората сякаш са склонни да пропускат определящия и неоспорим успех на Европейския проект – осигуряването на мира по целия континент, който само допреди шест десетилетия беше опустошаван в продължение на векове от все по-разрушителни конфликти. А всъщност именно това основополагащо постижение на Европейския проект създаде базата за достоен живот и човешка реализация за няколко поколения европейски народи през последните десетилетия.

Затова, когато чертаем пътя занапред, явно има смисъл да се обърнем към прозрението на онези, които заложиха основите. В пророческата си Декларация от същия този 9-ти май 1950 г., само пет години след края на войната в Европа, тогавашният министър на външните работи на Франция, Робер Шуман, формулира основната постановка – че Европа няма да бъде изградена в завършен вид отведнъж, а по-скоро ще се оформя чрез конкретни постижения и преди всичко чрез солидарност, реализирана на практика. В основата на тази постановка той заложи създаването на произвеждаща общност, която за разлика от международен картел, който се стреми да експлоатира националните пазари чрез ограничителни практики с цел извличането на необосновани печалби, се насочи към сливане на пазарите и растеж на производството.

Именно това прозрение е онова, което трябва да се стремим да осъществим днес чрез обновената Лисабонска стратегия за осигуряване на достойна работа и растеж в един драматично трансформиращ се свят на глобализиращи се пазари и мигновени комуникации, съпътствани от фрагментиращи се общности и поляризиращи се общества.

На нас, натоварените с отговорността да осигурим политическа визия и воля, се пада задължението да превърнем фундаменталните ценности на Европейския съюз в нарастваща реалност в живота на хората чрез политики и институции, способни да придвижат напред Европейския проект в този наш свят.

Разрешете ми да изразя решимостта ни като представители на Народното събрание на България да изпълним този свой дълг към нашия народ, като обединяваме усилия с партньорите ни от всички нации на Съюза за изграждане на общото ни бъдеще.
 

 

 

 

 

ИЗЯВЛЕНИЕ
на Георги Пирински в пленарна зала
по повод 15 – годишнината от приемането на Конституцията
и една година от конституирането на 40-то Народно събрание

12 юли 2006 г.
Днешната дата 12 юли бележи 15-та годишнина от приемането на Конституцията на България. Преди пет години парламентът прие декларация, с която потвърди, че дейността ни като народни представители следва да утвърждава и развива българския конституционализъм за доброто на България и нейните граждани. Тази година 12 юли съвпада с първата годишнина в работата на 40-то Народно събрание – време на интензивна законодателна дейност и на по-малко тържественост.

Затова днес заслужава да осъзнаем няколко водещи начала, които Конституцията ни повелява да вграждаме в нормите, които утвърждаваме:

– върховенството на правата, достойнството и сигурността на личността и дълга ни да пазим националното и държавно единство на България;

– утвърждаването на републиката и парламентарното управление като основи на народовластието, изключващи възможността отделна партия, институция или личност да си присвоят народния суверенитет;

– съчетаването на независимостта на властите и институциите с градивното взаимодействие между тях, гарантирани чрез парламентарния контрол и отчетност.

През изминалата година от 11 юли 2005 г. до днес парламентът последователно спазва тези начала като успешно изпълнява приетите от него с консенсус приоритети за европейското членство и стабилно икономическо развитие. През този период Народното събрание прие три пъти по-голям брой закони в сравнение със същия период на предходния парламент. При това редица от тях – кодекси с основополагащо значение.

Днес сме ангажирани с последния набор от законопроекти, необходими за пълноправно членство в Европейския съюз от 1 януари 2007 година. Конституцията, и чрез необходимите промени, трябва и занапред да бъде сигурната основа за европейското бъдеще и успешното развитие на България в интерес на цялото общество и на всеки български гражданин.

 

Изказване на председателя на Народното събрание Георги Пирински при откриването на срещата – дискусия на тема “Конституционна демокрация и съвременен републиканизъм”
21 септември 2006 г., Народно събрание, зала “Изток”
Днес Народното събрание единодушно прие декларация по повод Деня на Независимостта на България, която се стреми да открои днешния смисъл на три исконни ценности – Независимостта, Републиката и Конституцията. В навечерието на 22 септември в нея се заявява, че на прага на присъединяването към ЕС парламентарната република и конституционната демокрация придобиват ново значение и съдържание като основни фактори за пълноценното и отговорно членство на страната ни в Европейския съюз.

Затова позволете с няколко думи да споделя разбирането си за смисъла на днешната среща – именно като ангажирана дискусия както около непреходното начало, заложено във всяка от тези ценности, така и по реалните им измерения и присъствие в сегашните реалности. Добър повод за такова осмисляне са и 60-та годишнина от провъзгласяването на България за република, и 15-та годишнина на Конституцията на страната.

В началото може би е добре да възкресим спомените за поне част от фактологията около 22 септември, за водещите личности, дали конкретен тласък на процесите, довели до акта на Независимостта. Един от открояващите се аспекти тук е активната роля и впечатляващото взаимодействие на председателя на правителството Александър Малинов, дори съставил текста на Манифеста за независимостта, с държавния глава Фердинанд, обявил го преди 98 години в историческото Велико Търново. Водещата роля на министър-председателя се откроява и през следващите дни, когато той огласява Манифеста от трибуната на Народното събрание, в тая, по думите му, свещена сграда, на тържественото заседание на 15 октомври.

Преди всичко обаче е нужно да възкресим ясното съзнание за истината, че делото на Независимостта е продължение и венец на саможертвено отстоявания и дълбоко проникнал в народната свяст неугасим стремеж към свободно развитие, към равноправие и справедливост. Затова и актът на нейното прогласяване е звено от последователния низ върхови изяви на този стремеж, датиращи от времето на Възраждането и Априлската епопея и намерили по-нататъшни проявления в различни исторически условия и след 1908 година.

Такава изява е и категоричната воля на народа за установяване и изграждане на България като Република, стремяща се към апостолския идеал за чистота и святост. Допитването до народа от 8 септември и прокламацията на Народното събрание от 15 същия месец за узаконяване на определението на Върховния касационен съд от предходния ден за резултатите от референдума представляват неоспоримата легитимност на Републиката преди всичко като държавно устройство, изстрадано и жадувано от най-широките слоеве на народа.

Но тук си заслужава да споменем не толкова продължаващите и сега спорове и противоречия около конкретните исторически условия и превратности, сложили своя отпечатък върху по-нататъшната съдба на републиканската институция в България, а по-скоро дискусията около нея тогава, по времето на нейното създаване. Широко уважавания правист Венелин Ганев насочва погледите към големите трудности на твърде сложната задача на създаването на действително авторитетна и работеща република.

По неговите думи основното предизвикателство при демократичната република се свежда до обстоятелството, че държавният глава няма ореола на власт и авторитет по силата на обвеяно в исторически предания наследство, а заема висшата държавна длъжност чрез избор като един от нас, обикновените граждани. И сочи, че няма истинска демократична република там, където председателят или председателството нямат потребното съзнание за високото място, което заемат в държавната йерархия, както и достатъчна подготовка и школа, достатъчно душевни и духовни сили, за да могат правилно да схванат и да разберат конкретните задачи, които историческите моменти поставят пред републиката за да ги решат.

И още нещо – не може да има истинска демократична република там, където липсва съзнание и разбиране от всички останали управлявани и управляващи за потребността от установяването на една истински ефикасна държавна йерархия и дисциплина, подкрепена с осъзнато уважение към избраните представители на гражданите в институциите на властта. Липсата на тия предпоставки според Венелин Ганев би изродила републиката в арена на постоянни и лични борби за постове – и затова задавайки си накрая въпроса ще успее ли нашият народ да се справи с трудностите на една истински демократична република, тогава, през 1946 г. възкликва: „нека се надяваме“!

Историята тепърва ще дава окончателната си преценка за това, доколко последвалите десетилетия са отговорили на най-светлите очаквания на народа. При отбелязването на 50-годишнината от обявяването на републиката в парламента преди десет години председателят на 37-то Народно събрание академик Сендов посочи: „За съжаление, наложеният тоталитарен режим не даде възможност да се изявят всички достойнства на последователния републиканизъм и неговата скала от юридически и морални ценности“.

Но именно за да изправи недъзите на предходната система, промяната от 1989 г. се увенча с приемането на Конституцията на Република България от Седмото Велико Народно събрание на 12 юли 1991 г. В нея намери израз същия изконен стремеж на обществото ни за свобода, равенство и справедливост, неизменно мотивирал историческото развитие на България, чрез формулата за демократична, правова и социална държава, в която правата и достойнството на личността са върховни и едновременно съчетани с дълга към единството и независимостта на държавата и в подчинението на личните и груповите интереси на общите, на общото благо.

Добре е обаче веднага да си зададем и друг въпрос, принадлежащ на друг именит български правист. В средата на тридесетте години на миналия век Любомир Владикин поставя въпроса така: българските държавници и политици, казва той, заедно с общественото мнение, винаги са избързвали да установяват на книга най-демократичните институции повече от демагогия, отколкото от нужда, и продължава – чудно ли е тогава, че България, със своята крайно демократична /т.е. Търновската/ конституция е преживяла множество нарушения на конституцията и няколко тежки държавни преврата?

Независимо от дистанцията на времето и различните съждения, в думите му се съдържа истината за огромния риск от разминаването между възвишени норми и беззаконие на практика. Затова е необходимо ежедневно и всеотдайно усилие за превръщането на конституционните права и отговорности в жива действителност във всичките предимства от съблюдаването и категоричните санкции при нарушаването им.

Втори ден обществото ни е потресено от нелепата гибел на две млади момичета в центъра на столицата и основателно се изправя пред неумолимия въпрос има ли държава, която да не допуска подобни трагедии? И е добре обществото ни по този повод отново да си даде сметка за необходимия баланс между неприкосновеността на частното и изискванията на съжителството, между свободната инициатива и държавната рамка.

Безспорно в търсенето на работещия баланс Народното събрание на републиката има да играе възлова, решаваща роля. Затова изразявам и благодарността си към всички вас за вашата готовност да се отзовете на поканата през този предпразничен следобед за да допринесете в парламентарната сграда да намерим верния път към съвременния прочит на независимостта, републиката и конституцията.

 

Позиция на председателя на Народното събрание Георги Пирински по повод становищата, изразени от Димитър Стоянов в писмо до негови колеги в европарламента

29 септември 2006 г.

 

Поведението на Д. Стоянов в Европарламента не за първи път е скандално. Последният случай обаче е особено недопустим, тъй като идва буквално броени дни след последния доклад на Европейската комисия, едва ли не да опровергае подчертано благоприятните изказвания в Европейския парламент в подкрепа на България.

Поводът за изразените становища е предложението евродепутатката Ливия Ярока да бъде отличена за своя принос в област от първостепенно значение – правосъдието. Реакцията на Стоянов говори за пълна липса на политическа отговорност и съзнание, когато се коментира присъждането на награда именно в тази област.

При това въпросът е не само и не толкова, че изразените становища говорят за трайни расистки нагласи у изказалия се. Преди всичко недопустимо е, че се охулва България като страна, в която систематично се погазва законът.

Считам за наложително Комисията по парламентарна етика в 40-то Народно събрание незабавно и най-сериозно да разгледа поредния случай на скандалното поведение на Д.Стоянов, без отлагане, даде обективна и еднозначна оценка. Очевидно е, че с поведението си Д.Стоянов компрометира не просто себе си, а най-вече България, поради което Народното събрание е в правото си да прецени дали той може да продължи да представлява България и Народното събрание в Европейския парламент.

Считам за необходимо Комисията по парламентарна етика да проведе заседание още в понеделник, 2 октомври, като представи предложение за решение още на първото пленарно заседание на Народното събрание през следващата седмица на 4 октомври, сряда.

 

 

 

 

Слово на Георги Пирински  на Тържествено заседание на парламента по повод приемането на България в Европейския съюз

11 януари 2007 г.

Уважаеми дами и господа народни представители, уважаеми господин президент на Републиката, уважаеми господин премиер, дами и господа министри, уважаеми гости, Ваши Превъзходителства!

Днес всички нас – участници и гости, ни събира тук споделеното разбиране, че от първия ден на новата 2007 г. България отгръща нова страница на своята история. Затова радостта от успешното обръщане на старата е съпроводена и с безпокойството как ще започнем да изписваме новата.

Нека обаче първо отново осъзнаем величината на постигнатото. На 1 януари тази година България успешно осъществи най-последователното и широко съгласие около общонационална кауза за цялата си нова история.

Днес тази историческа зала става свидетел на тържеството на този консенсус, на неотразимата воля всичко прогресивно, което Европа олицетворява, да стане настояще и бъдеще в ежедневието на всеки български гражданин.

Това събрание през изминалата година и половина прие  153 евроинтеграционни закони, 40 от които изцяло нови актове, сред които една поправка на Конституцията и няколко кодекса – по обем и интензивност на работата в пъти по-големи от тези на предходните легислатури. Затова днес ние от Четиридесетото Народно събрание имаме пълното основание да гледаме в очите своите избиратели с ясното съзнание за с чест изпълнен дълг пред обществото.

Пристъпвайки сега обаче към изписването на новата ни европейска страница, всички ние се изправяме преди всичко пред предизвикателството да изградим и споделим новия национален проект вече като страна – член на Европейския съюз, в който всеки български гражданин да види своя днешен и утрешен ден, своето човешко развитие, измерено с възможностите за достойна работа и доходи, европейско качество на живот и всеобщ достъп до съвременно образование и знание. И няма друго място, където да се състои обсъждането и лансирането на такъв проект, освен именно в българския парламент.

Това е така, защото формулата на успеха в съвременните реалности е партньорството, съчетаването на различните интереси на всеки, за да се постига най-добрият резултат за всички. Именно такова партньорство сме призвани и отговорни да отстоим и оползотворим всички днес присъстващи тук, избрани от народа висши държавници и народни представители, представители на различните институции на властта, на местното самоуправление, социалните партньори, гражданските структури и медии, партиите и вероизповеданията.

Първото голямо изпитание са еврофондовете. Нека припомним, че по линия на селскостопанската политика на Европейския съюз само за тази 2007 г. са разчетени към 900 млн. лв. заедно с националното участие като директни плащания за подкрепа на производителите и за развитие на селските райони. До 2013 г. от над 6 млрд. 800 млн. евро по линия на структурните фондове 1 млрд. 320 млн. са пряко насочени за развитие на човешките ресурси чрез повишена заетост, качествено образование, социално включване и обучение през целия живот. Тези пари не могат и няма да стигнат до хората и то главно до най-нуждаещите се без далеч по-работещо от сегашното партньорство между агенции, общини и фирми.

На институционално ниво е нужно такова ново партньорство да се изгради преди всичко между законодателната и изпълнителната власт. Нека веднага да се освободим от една заблуда – че в условията на еврочленството ролята на националния парламент се свива. Подобно мислене издава и грубо невежество за новите отговорности на парламента, и зле прикрит стремеж за ограничаване на демократичните устои в управлението на страната. Член 105 на Конституцията е достатъчно ясен: правителството информира парламента по въпросите, отнасящи се до задълженията на еврочленството, а когато участва в разработването и приемането на актове на Европейския съюз, дава и отчет за своите действия. Очевидно на свой ред ангажиментът на събранието е да бъде пълноценен партньор на правителството, като съдейства за успешната защита на позициите на страната в институциите и органите на съюза.

Страховете за ограничения суверенитет са недомислица и недоразумение. Става въпрос по-скоро за споделен суверенитет, означаващ и рамки за националния закон, но същевременно и участие в създаването на самите рамки. Означава също и суверенни права за българските граждани като граждани и на Европейския съюз. Именно в това е основанието да очакваме и настояваме за солидарността на целия съюз с каузата на нашите медицински сестри в Либия, за гарантиране на основните им права на справедлив процес, базиран на всички безспорни доказателства за тяхната невинност.

И накрая, няма партньорство без правила, които се спазват, а при нужда и се налагат, тъй като другото е произвол и грабеж.  В тази връзка нека първо да отчетем, че ние като общество през изминалите години имахме като обща основа Конституцията, която успешно гарантира гражданския мир, демократичните права на гражданите, свободата на изборите и на публичния живот като цяло. И не само това, истината е, че фактическото присъединяване към обединена Европа започна още през 1991 г. именно с приемането на Конституцията на страната като политическия фундамент за включването на България в Европейския съюз.

Днес сме длъжни да доразвием текстовете на основния закон така, че да гарантираме независимо съдопроизводство и ефективно правораздаване, правоприлагане, тоест истинско върховенство на закона, защитаващо гражданина и обществения интерес, да го развием така, че да осигурим успешен ход на цялостната реформа на съдебната власт.

Уважаеми дами и господа! Казват, че белият лист търпи всичко. Доколко е така могат да кажат истинските творци. За нас обаче, заемайки се да приложим кирилицата в европейски оразмерената нова страница на страната ни, не може да има съмнение: имаме право само на формули, които са подчинени на действителните интереси на страната и гражданите, които ще бъдат и най-безкомпромисните ни редактори и съдници. Затова нека да бъдем на равнището на наистина историческата мисия, която времето ни е отредило – да станем не просто член в общността на проспериращите, а една от благоденстващите, модерни държави на Европа на ХХІ век. Благодаря ви за вниманието.

 

 

 

Изявление на председателя на Народното събрание Георги Пирински в пленарната зала по повод завръщането на българските медици в Родината

24 юли 2007 г.

Днес Народното събрание изживява заедно с цялото българско общество мигове на дълбоко удовлетворение от завръщането у нас и възстановяването на свободата на Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Снежана Димитрова, Валя Червеняшка, Валентина Сиропуло, д-р Здравко Георгиев и д-р Ашраф. Споделяме всеобщата радост на цялото общество от възтържествуването на истината за невинните ни медици и връщането им в средите на своите семейства и близки.

Нека признаем, че тази успешна развръзка стана възможна благодарение на обединените усилия и солидарността на държавните институции, неправителствени организации, медии, световно известни личности, водещи специалисти и не на последно място на парламентаристи от всички краища на света.

У нас дългогодишните търпеливи усилия на българската дипломация и на държавните органи се съчетаха с нарастващата активност на гражданското общество, на формираните граждански инициативи, намерили изява чрез активната роля на медийната общност.

Ние се убедихме също от първите дни на членството на България в ЕС и почувствахме силата на европейската солидарност в позициите и действията на европейските институции и страните-членки. И чрез председателството на Германия, и в усилията на страни като Великобритания, Италия, Гърция и в решаващата роля на Франция и на нейния президент в последния етап от усилията за освобождаването на медиците.

Те бяха ярка проява на категоричния им ангажимент за освобождаването на без вина осъдените европейски граждани. Усилията на европейските институции и правителства бяха мощно насърчавани и подкрепяни от масовите граждански акции на юристи и медици, на журналисти и политици, които бяха убедителни изяви на ангажираното европейско гражданско общество.

Също така от първостепенно значение бяха усилията на другите наши партньори и приятели от всички краища на света и тяхната решимост да останат солидарни с България до окончателното разрешаване на случая със сънародниците ни.

В своята декларация от 19 декември миналата година нашето Народно събрание решително отхвърли присъдите срещу медиците и отправи апел към приятелите ни по света да подкрепят усилията ни за незабавно освобождаване на несправедливо осъдените. Само преди няколко дни ние отново заявихме, че въпросът ще бъде приключен, когато съгражданите ни стъпят на родна земя.

Българските евродепутати направиха много за ангажирането на Европейския парламент, на Съвета на Европа за приемането на недвусмислени позиции и призиви за освобождаването на медиците. Бих искал да отбележа приноса на националните парламенти на страните-членки, на организации от тези страни , които бяха особено категорични в своята подкрепа.

Нека сега пожелаем на щастливо завърналите се наши съграждани бързо да се отърсят от преживените страдания и с помощта на близки и роднини, на цялото общество да се завърнат към нормалния живот. Позволете също да изразя готовността на  българския парламент да спомогне за това завръщане, както и да съдействаме за среща на освободените медици с онези парламентаристи и общественици, впрегнали се за тяхното освобождаване.

 

 

 

 

Изказване на председателя на Народното събрание Георги Пирински при откриването на обществената дискусия: “Концепция за основните положения и проект на закон за резерва на въоръжените сили на Република България

29 ноември 2007 г., Народно събрание, зала “Изток”

Уважаеми полковник Иванов,
Уважаеми господин Найденов,
Уважаеми участници в дискусията,
Уважаеми генерали и офицери,
Уважаеми колеги народни представители,

За мен е чест да имам възможността да ви приветствам при откриването на тази обществена дискусия. Казвам го, защото е очевидно, че работата, която е вложена в концепцията, е изключително интензивна, сериозна и документът, който ще разглеждате, наистина заслужава най-детайлно и отговорно обсъждане. Също и поради това, че тази форма на взаимодействие между Народното събрание и неправителствена организация като Асоциацията на завършилите Колежа по отбрана на НАТО според мен е особено ценен пример и начален опит в такава отговорна област като изработването на проектозакон в областта на отбраната – и по специално за резерва на въоръжените сили.

Ние всички съзнаваме и вие може би сте усетили непосредствено и сте чули коментарите, че много от законите, които се приемат, страдат от едни или други недостатъци. В хода на тяхното прилагане се оказва, че не всичко е достатъчно преценено и понякога пристъпваме към изменения и допълнения твърде рано, след като сме приели един законопроект. Ние отчитаме в Народното събрание този сериозен проблем и недостатък в нашата работа, частично обясним може би с интензивното приемане на закони, свързани с европейското членство, но сега вече това не може да бъде повод за оправдание.

Една от причините за възникването на подобни проблеми е именно в етапа на обмисляне на основните идеи и концепцията за закона. Затова приветствам изработването на концепция за основните положения на законопроекта, защото ако има една достатъчно обмислена основа, на която се изготвя самата норма, вече е много по-лесно и възможно да се прецизира юридическата формулировка. Отново и отново в много случаи е ставало дума, че са заложени противоречащи си начала в един или друг проект за нормативен акт, които след това, разбира се, водят до това не добро състояние в окончателния текст и в неговото приложение.

Бих искал убедено и специално да подкрепя този начин на работа, да приветствам комисията по отбраната, нейния председател и колегите от комисията за тази стъпка, която са предприели – да се сключи този договор с Асоциацията и, разбира се, да изразя благодарността на парламента за отзивчивостта и готовността на организацията да се ангажира с такъв отговорен проект на концепция.

От онова, което успях да разбера като основни съображения, идеи, които се споделят от участниците в разработката и които са били и предмет на дискусия с колегите от комисията по отбрана, бих искал и аз да се присъединя и да изразя пред вас онези разбирания, които считам за съществени и които би трябвало наистина да намерят достатъчно ясно отражение в концепцията и след това в самия проект за нормативен акт.

Както е споделено в концепцията, в света трудно може да се намери държава, която е в състояние да поддържа в мирно време армия, способна да изпълни целия диапазон от задачи в случай, че бъде въвлечена във въоръжен конфликт. И едва ли има необходимост пред вас да обосновавам тезата, че колкото и да е малка вероятността за военни действия в съвременния свят, очевидно една система за отбрана трябва да е готова за това върховно изпитание. Някои от държавите, сред които и България, се стремят да решат това основно предизвикателство отчасти чрез включване в система за колективна отбрана – такава, каквато е Североатлантическия договор. Казвам отчасти, защото както всички добре съзнавате, освен член 5-ти на този договор, в него се съдържа и член 3-ти, съгласно който всяка държава, член на НАТО, трябва да е в състояние самостоятелно да поддържа и развива собствен отбранителен потенциал за отразяване на въоръжено нападение.

През последните години икономическото и финансовото състояние на държавата не позволяват в пълен обем да бъдат задоволявани всички заявки на въоръжените сили, отделянето на онзи обем средства, от който отбранителният комплекс има нужда. Вследствие на това, мирновременният състав на въоръжените сили на армията претърпява няколко съкращения и за да се запази необходимият отбранителен потенциал, очевидно трябва да се трансформира в сплав от активни мирновременни въоръжени сили и добре организиран, мотивиран и подготвен резерв. Когато буквално от утре армията ни става изцяло професионална, очевидно е необходимо час по-скоро да се намери съответният работещ, и в много отношения нов подход към строителството на резерва на въоръжените сили. Този подход трябва да бъде следствие от задълбочено изследване на историческите традиции на страната ни, на действащата нормативна уредба, на опита на другите страни-членки на НАТО, които са преминали, преминават или в близко бъдеще ще преминат към изцяло доброволен начин на изграждане на армиите си в мирно време. На базата на такова изследване трябва да бъде приет специален закон за резерва – очевидно това е и предметът на тази обществена дискусия.

Би могло да се добави, че и другите сили от сектора на сигурност, които съгласно действащия закон за отбраната остават извън обхвата на въоръжените сили, също би трябвало да имат и да поддържат готовност за използване на свои резерви и затова очевидно също е необходимо да има съответната нормативна уредба. Имайки предвид важността на своевременното решаване на този основен проблем – създаването на стабилна законова основа в новите условия, за които говори президентът на Асоциацията г-н Иванов, Народното събрание, респективно комисията по отбрана, е сключила това споразумение с Асоциацията, която е приела да разработи тази концепция. И днес присъстващите тук ще имат възможност да обсъдят един детайлно и внимателно разработен документ.

Надявам се и съм уверен, че участието в тази дискусия ще бъде активно и ангажирано. Очевидно тук са събрани хора, които милеят за въоръжените сили, които сериозно си задават въпроса как в съвременните условия днес и утре да се изгради достатъчно действена система за организация на въоръжените сили, гарантираща отбраната и сигурността на страната.

Отново искам да кажа, че се радвам, че Народното събрание може да предложи домакинството на тази дискусия. Още веднъж ми позволете да ви пожелая успешна и ползотворна работа. Искам да ви уверя, че резултатите от нея ще бъдат внимателно следени от колегите народни представители и съм убеден, че ще намерят много сериозно приложение в нашата работа.

Успешна работа. Благодаря Ви.

 

„Народното събрание – мерило на държавността ни” – изказване на Георги Пирински пред участниците в дискусията „Учредителната власт и представителната демокрация”

16 април 2008 г., зала „Запад” на Народното събрание

На днешния ден преди 129 години представителите на българския народ, събрани в старопрестолната столица, приеха Търновската конституция. С този си акт те възродиха българската държава за нов политически живот, дадоха й ново начало като модерна за времето си европейска държава.

Конституцията от 16 април 1879 г. установи демократични начала на обществено-политическия живот, устояли на всички изпитания на времето оттогава и еднакво валидни и необходими днес:

– народно представителство при всеобщо избирателно право;

– политически плурализъм и свобода на сдружаването;

– разделение на властите;

– парламентарен контрол и министерска отговорност;

– децентрализация в общинското управление;

– свобода на печата, мисълта и словото;

Ограничавани или погазвани, отменяни или пренебегвани, тези и другите демократични начала на Търновската конституция намериха съвременното си кодифициране в Конституцията на Република България, приета от Седмото Велико Народно събрание на 12 юли 1991 г.

И днес, както и в миналото, основното предизвикателство пред обществото ни също остава едно – способни ли сме да живеем по правилата на закона, да се самоуправляваме в единна държава с върховенство на закона? В спомените си две – три десетилетия по-късно мнозина от „бащите –основатели” от Търново с горчилка констатират, че може би са имали право онези, изразили навремето силен скептицизъм в това отношение.

Днес обществото ни отново се изправя пред предизвикателството да утвърди демократичните норми на управление като основите на модерна държава, способна да гарантира интересите на гражданите си и да отстоява мястото си в съвременния свят. Народното събрание е институцията, на първо място призвана да отговори на това предизвикателство, да даде насоките и решенията за градежа на българската държавност за днешния и утрешния ден на страната ни.

През следващата 2009-та година ни предстои да честваме 130-годишнината на Учредителното събрание, да отдадем почитта си на историческото дело на участниците в него. Но това честване не бива да остане просто тържествена церемония; напротив – до него трябва да стигнем, преоткривайки непреходния смисъл и значение на делото на първоучредителите, на началата и контурите, заложени от тях в темелите на модерната българска държавност.

Народното събрание е институцията, в най-голяма степен призвана да съдейства за преутвърждаването на демократичната държавност, на републиката с парламентарно управление като жизнена необходимост за развитието ни като общество и страна без реална алтернатива. Народните представители преди всички са носителите на тази отговорност като овластените с мандата на избирателите да приемат законите, да контролират и да наблюдават другите власти.

И едновременно с това – подкрепата за парламента в обществото е основното мерило за вярата на гражданите в своята държава, показател за реалния авторитет на закона, от който зависи и доколко сериозно го прилагат институциите и самите граждани. Днешните равнища на тази подкрепа ни задължават да поставим като централен и нетърпящ отлагане проблема за укрепването на държавността чрез обединените усилия на институции, партии и граждански структури.

На тази повеля са подчинени и следните няколко предложения:

  1. Да отбележим деня на Конституцията 12 юли 1991 г. с парламенарно-обществена кръгла маса на тема «Народният представител – отговорности и правомощия». В обществото ни днес липсва ясната представа за особено високите задължения на народните представители като изразители преди всичко на общите за целия народ интереси, както и за необходимите условия и процедури за успешното им изпълнение.

Насочвайки се към следващите парламентарни избори, сме длъжни да осъзнаем, че качеството на държавата ни пряко зависи от онези, които овластяваме да ни представляват.

  1. При честванията на Деня на Съединението в Пловдив да включим провеждането на представителна конференция на тема «Силата на съединението – неотменното предизвикателство пред парламента». Заслужава да осъзнаем примера на Учредителите, вече обособили се по основни политически разбирания и платформи, сблъскали се с целия плам на току-що наченал свободен политически живот, но успели да съединят ум и воля в единна кауза, да дадат на поколенията след тях блестящ пример за гражданска отговорност и достойно изпълнен патриотичен дълг.
  2. Да се постараем да открием съвременния смисъл, в това число и Народното събрание, във връзка със следващата златна дата в българската история – Деня на Независимостта 22 септември. Тази година във Велико Търново да проведем научна конференция с практически смисъл на тема «Народното събрание — гарант за отговорна държава». Примерът на тьрновци за смело отстояване на отговарящите на народния интерес решения заслужава да бъде помнен в днешните условия, когато споделянето на суверенитет на европейско ниво не може и не означава снемане на отговорността на държавните институции, в това число и на парламента, за най-задълбочена самостоятелна преценка и решения.
  3. В новата ни история 10 ноември се вписа и като дата, бележеща Свободата на словото – едно от най-предизвикателните изпитания за всяка съвременна държава. Заслужава си да преценим доколко сме били способни да гарантираме тази свобода по демократичен начин, доколко законодателството и етичните норми насърчават жизненонеобходимото въздействие на медиите за култивирането на информирано гражданско общество. За целта около тази дата да се включим в среща на свободното мнение около темата «Свободата на словото – сила и предизвикателство».
  4. Така през следващата 2009-та година да стигнем до юбилейния 10-ти февруари с ясното разбиране, че честването на Учредителното събрание в днешния ден на България следва да послужи на всеки български гражданин да почувства своя дял от отговорност за развитието на България като достойна съвременна държава чрез пълноценното функциониране на представителната демократична система на парламентарно управление.

Едно или няколко чествания не могат да преодолеят дефицита на подкрепа, разочарованието на мнозина от собствената ни държава. Но те могат и трябва да събудят волята и стремежа да преодолеем недостига на държавност, да се ангажираме истински, с общи усилия да направим България държава, с която да се гордеем!

 

 

 

 

Слово на председателя на Народното събрание Георги Пирински пред участниците в конференцията “Лисабонският договор и Хартата за основните права – предимствата и ползите за гражданите на Европа”
15 май 2008 г., хотел “Шератон”
Уважаеми участници в днешната среща-дискусия, организирана от Икономическия и социален съвет и Конфедерацията на независимите синдикати,
Колеги народни представители,

Бих искал в началото да ви поздравя с организирането на тази дискусия, в която участват и видни представители на Европейския икономически и социален комитет. Тя се провежда в навечерието на една наистина забележителна в европейски контекст дата – 19 май, 50-та годишнина от създаването на този комитет.
Няма по-важна тема днес пред всяка от страните-членки на Европейския съюз от това да бъдат ангажирани обществата, гражданите с достатъчно ясни послания за това какво им предлага членството в Европейския съюз от гледна точка на техните основни права. И по общо мнение на онези, които следят проблематиката на правата на човека, Хартата на основните права на Европейския съюз се счита като най-изчерпателния и най-успешно формулирания каталог или кодекс на такива права, създавани от различните международни форуми и организации в последните десетилетия. Знаете, че следвоенният период, преди всичко в контекста на Организацията на обединените нации, след това на Съвета на Европа, бяха кодифицирани, систематизирани редица групи такива права. Счита се, че Хартата е най-удачния каталог – както се изразяват онези, които изследват тази проблематика. Разбира се, нашият прочит на тази Харта минава през Лисабонския договор, през този инструмент, който имаше за цел да деблокира Европейския съюз след един мъчителен период, последвал отхвърлянето на Договора за европейска конституция от референдумите във Франция и в Нидерландия, с надеждата, че Лисабонският договор ще даде възможност на Европейския съюз да се върне към своите основни задачи и приоритети, а те са – успешното икономическо и социално развитие на страните-членки и на Съюза като цяло, гарантирането на свободата, сигурността и правовия ред за всички граждани на Европа.
В Народното събрание, както спомена и господин Дулевски, се състоя една подобна дискусия по приблизително същата тема. Тя беше формулирана по следния начин: “Лисабонският договор – гражданите, парламентите, Съюзът”. Искам да отбележа пред вас, че Лисабонският договор натовари националните парламенти на страните-членки с нови отговорности, с една нова роля именно в осигуряването на тази връзка между гражданите и институциите на Европейския съюз. Някои задават въпроса дали тази нова роля не е известна компенсация и сурогат на по-прякото ангажиране на гражданите с Лисабонския договор по линията на провеждането на референдуми в отделните страни-членки.
Очевидно е, че правителствата на страните от Европейския съюз си дават ясна сметка за необходимостта от това гражданите на страните да бъдат пълноценни граждани и на Съюза, т.е. да се гради това съзнание за общност в рамките на ЕС. И ясно е, че на сегашния етап стъпката в това отношение е търсенето на по-прякото и ангажирано участие на националните парламенти в осигуряването на тази връзка, включително и като правомощия на парламентите да взимат отношение по предлаганите от Европейската комисия актове, обсъждането им в Европейския съвет и в Съюза. Тази функция парламентите могат успешно да изпълнят само, ако са в много активен контакт със структурите на гражданското общество в съответните страни, и затова с пълната си убеденост и с израз на признателност приветствам инициативата за организирането на днешната конференция, защото тя не би могла да е по-актуална и по-важна и за самото Народно събрание. Оттук нататък пред нас стои задачата да установим един постоянен процес на консултиране, на анализиране, на разглеждане на проблематиката, свързана с Лисабонския договор и Хартата за основните права, превръщането на тези дискусии и в законодателни актове, и в позиции на Народното събрание, които да бъдат защитавани в органите на Европейския съюз. И тук очевидно пред нас стои задачата да има една достатъчна съгласуваност и паралелност между онова, което участниците от България в Европейския икономически и социален комитет застъпват като позиции на европейско равнище и онова, което парламентът формулира като свои становища.
Няма да отнемам време от дискусията по същество, искам само на един върпос да обърна вашето внимание – в светлината на онази дискусия, която се състоя в парламента в навечерието на ратифицирането на Лисабонския договор. Става дума за правото на труд. В хода на дискусията в парламента беше изтъкнато, че това право е включено в раздела на Хартата “Свободи” и то е формулирано като свобода на избор на професия и правото на труд. За първи път по такъв начин се поставя въпрса, не като някаква опция, която може или не може да бъде предлагана на гражданите, а напротив – като тяхна свобода, която те имат всичкото основание да търсят да реализират – и чрез избор на професията си, и чрез правото да получат възможност да я упражняват. Както разбираме в съвременните условия на една свръх конкурентна глобална икономика, в условията на много императивни и безмилостни конкурентни изисквания на пазара, подобни свободи и права могат да бъдат интерпретирани и като липса на гъвкавост на пазара на труда. И ние през цялото време следим и участваме в дискусията как трябва да се осигурява такава гъвкавост и доколко трябва да се либерализират условията, регламентиращи правата на труд, и как това е свързано с конкурентноспособността, и т.н. Ясно е, че най-общо има два възможни варианта за съобразяване с такива реалности – единият е да бъдат налагани императивите на пазара такива, каквито са, другият – да бъде търсена формулата на социалното партньорство, на активното преговаряне, анализиране и намиране на работещия баланс между императивите на пазара и правата за труд.
Мисля, че тази конференция, която сега се открива, може да даде много конкретни съждения и предложения в български условия – как изглежда това предизвикателство пред нас, какви стъпки можем да предприемем, за да се намери работещият баланс за България, и, разбира се, по какъв начин можем да оползотворим предимствата от членството на България в Европейския съюз за защита на правата на българските граждани в пълния им обем така, както са и каталогизирани в Хартата за основните права.
Пожелавам на конференцията възможно най-успешна работа!
Благодаря ви за вниманието!

 

Изказване на председателя на Народното събрание Георги Пирински на тема „Ролята на Народното събрание за осигуряването на ефективно членство на страната ни в ЕС”

София, 30 юли 2008 г.

Към момента на присъединяването на България към Европейския съюз по принцип завърши процеса на хармонизиране на българското законодателство с действащите до този момент европейски актове. Оттук нататък, на въвеждане в българското законодателство подлежат новоприетите актове на институциите на ЕС. Ето защо, и обемът на законите, приемани във връзка с въвеждане на новоприети директиви, намаля в сравнение с обема на законите, приемани в тази връзка преди присъединяването на България към ЕС.

Същевременно пълноправното членство на Република България поставя националното законодателство в една нова реалност. Част от законодателството, приложимо на територията на България като държава членка на Съюза, по-специално регламентите, вече се приема на ниво ЕС, от европейските институции, без пряко участие на Народното събрание в законотворческия процес.

От друга страна, пълноправното членство в ЕС постави пред Народното събрание нови задачи и предизвикателства. Важно значение в тази връзка има  парламентарният контрол върху участието на българското правителство в процеса на взимане на решения в ЕС.

Реформата на ЕС също предвижда нови, разширени функции на националните парламенти на държавите членки. Тук следва да се спомене преди всичко контролът за субсидиарност по отношение на проектите на законодателни актове, чрез който националните парламенти придобиват нова възможност за въздействие върху процеса на взимане на решения в ЕС. Новите функции са свързани и с нови отговорности за Народното събрание. Националните парламенти и Народното събрание в частност, са изправени пред предизвикателството да се подготвят за тяхното ефективно упражняване.

Накратко основните направления в дейността на Народното събрание във връзка с членството на България в ЕС се състоят в следното.

І. Процесът на транспониране на актове на ЕС в българското законодателство продължава да заема важно място в законодателната програма на Народното събрание. За периода 01.01.2007 г. до 28.07.2008 г. Народното събрание е приело 39 закони, въвеждащи актове на ЕС в българското законодателство. Като по-важни между тях могат да бъдат посочени Закона за електронните съобщения, Закона за пазарите на финансови инструменти, Закона за признаване на професионалните квалификации, ЗИД на Закона за Закона за мерките срещу изпирането на пари, Закон за регионалното развитие.

Важно е да се отбележи, че новите директиви на ЕС се транспонират в българското законодателство в предвидените срокове. Показателна в тази връзка е статистиката за транспониране на приетите директиви, поддържана от Европейската комисия. Съгласно данните от тази статистика към месец юни България е на трето място сред държавите членки, след Литва и Словакия, по транспониране на директиви, като процентът на въведените такива е 99,74 %. За тези резултати безспорно заслуга има и българският парламент.

Във връзка с процедурата за нарушения на Договорите, известна като процедура по infringement, следва да се отбележи, че до настоящия момент няма процедура, която да е завършила с осъждане на България. В тази връзка Народното събрание също така предприема мерки за осигуряване своевременно отстраняване на несъответствията и предотвратяване осъждания на България от Съда на ЕО за нарушения. Законопроектите, имащи за цел отстраняване на несъответствия или въвеждане на директиви, за които срокът за транспониране е изтекъл, се разглеждат и приемат приоритетно.

Приети бяха и законите, посочени от Европейската комисия в индикативните показатели по механизма за сътрудничество и проверка на напредъка във важни области на съдебната реформа и борбата срещу корупцията и организираната престъпност, а именно измененията в Конституцията, новия Закон за съдебната власт и новия Граждански процесуален кодекс.

На следващо място, предмет на обсъждане от Народното събрание понастоящем са и редица закони, които са насочени към предотвратяване и борба с корупцията и осигуряване на по-голяма прозрачност в дейността на държавните институции. Така например, в момента се обсъждат внесения от правителството Законопроект за конфликт на интереси, както и законопроекти за публичност на лобистката дейност, и проекти на ЗИД на Закона за достъп до обществената информация.

ІІ. Друга част от законодателната дейност на Народното събрание, свързана с членството ни в ЕС, е свързана с ратифицирането на договори на ЕС (договори между държавите членки или между ЕС и трети страни). В тази насока през настоящата година най-същественият договор безспорно бе Договорът от Лисабон, който Народното събрание ратифицира на 21 март 2008 г. Ратификацията бе предшествана от задълбочен дебат на измененията, предвидени в Договора, проведен в парламентарните комисии и в пленарна зала. Нещо повече, Народното събрание бе организатор на специална конференция на тема “Договорът от Лисабон – гражданите, парламентите, Съюзът”, чиято основна цел бе да се инициира и проведе дискусия с различни представители на българските институции и на гражданското общество по такива въпроси от значение за българските граждани като Хартата за основните права на ЕС. В рамките на конференцията бе обсъден и въпросът за разширената роля на националните парламенти в ЕС.

ІІІ.  Друго важно направление в работата на Народното събрание, свързана с членството на страната ни в ЕС, е осъществяването на парламентарен контрол върху участието на българското правителство в процеса на взимане на решения в ЕС. Значението на този контрол нараства с нарастването на наднационалните елементи в европейския законодателен процес.

В момента в държавите членки са се оформили, най-общо казано, два модела за парламентарен контрол по европейските въпроси.

Единият е базиран върху предварителния подбор на европейските актове, които ще бъдат контролирани. Ние сме възприели този модел. При нас подборът се извършва в края на годината по отношение на актовете, които ще се появят през следващата година. Подборът става на базата на Годишната работна програма на Европейската комисия. Този модел може да се определи като документарен, тъй като в центъра на вниманието е съдържанието на документа.

Другият модел се базира на текущото наблюдение на европейския законодателен процес. Следи се цялата входяща информация от европейските институции и на парламентарен контрол се подлагат позициите на правителството по всички въпроси за всяко едно от заседанията на Съвета на ЕС, разбира се в различна степен, в зависимост от важността на разглежданите точки. Този модел може да се обозначи като функционален, защото в основата му е контролът за функционирането на механизма за приемане на решения на ЕС.

И двата модела имат предимства и недостатъци. Документарният модел изисква по-малък капацитет и позволява да се навлезе в детайлите на актовете, но при нето е твърде трудно да се “уловят” за парламентарен контрол актове, които не са били заложени в Годишната работна програма на Европейската комисия. Функционалният модел е трудоемък и сложен, а и изисква наличието на опит в работата с европейските документи. Ако тези предпоставки не са налице, той може да доведе до “прегряване” и “запушване” на каналите за информация.

Процедурата за упражняване на парламентарен контрол върху участието на българското правителство в процеса на взимане на решения в ЕС е уредена в Глава Десета от ПОДНС “Парламентарно наблюдение и контрол по въпросите на ЕС”. Тя доразвива разпоредбата на чл. 105, ал. 4 от Конституцията на Република България, съгласно която “когато участва в разработването и приемането на актове на Европейския съюз, Министерският съвет информира предварително Народното събрание и дава отчет за своите действия”.

Съгласно тази процедура в началото на всяка календарна година Народното събрание приема Годишна работна програма по въпросите на ЕС, в която указва кои проекти на актове, разглеждането на които на ниво ЕС предстои през съответната година, желае да контролира. Така например, в Годишната работна програма на Народното събрание по въпросите на Европейския съюз за 2008 г. са включени 34  законодателни предложения на Европейската комисия, сред които са такива важни предложения като пакетът от 4 директиви “Климат-енергетика”, проектът за Директива относно прилагането на принципа на равно третиране извън  работното място, проект на Директива относно общия режим за облагане с акциз, проект на Директива за повишаване на ефикасността на мерките за безопасност по пътищата и други.

МС внася в Народното събрание правителствената позиция по проектите на актове, включени в Годишната работна програма на парламента. Най-напред, ресорните  парламентарни комисии, а след тях и Комисията по европейските въпроси, обсъждат проектоактовете на ЕС, рамковите позиции на правителството по тях, анализите на експерти и приемат своите становища. Накрая, от името на председателя на Народното събрание се изпраща доклад  до министър-председателя, в който се изразява мнението на парламента за това как трябва да се реагира от наша страна в Съвета на ЕС при приемането на съответния акт. При това се търси оптимално съчетание между интересите на Съюза като цяло и българските национални интереси.

От началото на упражняване на този нов парламентарен контрол през 2007 г. до настоящия момент по тази процедура са разгледани общо 35 проекти на актове на институциите на ЕС. При по-голямата част от тях, Народното събрание е подкрепило позицията на МС без забележки, но има и актове, във връзка с които са отправени конкретни препоръки за изменение на позицията. Така например, при разглеждането на проекта на Директива за минимални санкции за работодатели на нелегално пребиваващи работници от трети страни парламентарната Комисията по европейски въпроси е установила нарушение на принципа на пропорционалност във връзка с мярката, предвиждаща определен, сравнително голям, брой ежегодни инспекции на предприятия за предотвратяване наемането на такива работници. Комисията е препоръчала на правителството да защити в Съвета позицията за намаляване броя на инспекциите. По-късно, при обсъжданията на въпросната проектодиректива в Съвета е възприето становище за измененията й в посока намаляване броя на инспекциите.

ІV. На следващо място, Народното събрание упражнява парламентарен контрол и върху усвояването  на средства от фондовете на ЕС. Той се осъществява от постоянна подкомисия към Комисията по европейските въпроси, специализирана по усвояване на средствата от ЕС и от ресорните постоянни парламентарни комисии съобразно предмета на тяхната дейност. На заседания на специализираната подкомисия са проведени изслушвания относно оперативните програми “Конкурентоспособност”, “Административен капацитет”, “Развитие на човешките ресурси”, “Регионално развитие”, “Околна среда” и др.

В резултат от този парламентарен контрол през юни тази година бе прието решение на Народното събрание, с което то упражни правомощието си по чл. 5, ал. 5 от Закона за Сметната палата да възлага на Сметната палата провеждането на одити. Решението предвижда Сметната палата да извърши две проверки във връзка с усвояването на средства на ЕС – на системите за управление на структурните и кохезионния фонд и на системите за прилагане на Националния стратегически план за развитие на селските райони и на Националния план за рибарство и аквакултури.

  1. V. Макар че влизането в сила на Договора от Лисабон изглежда ще се забави, Народното събрание вече работи и по друг канал за въздействие върху процеса на изработване и приемане на европейските актове, свързан непосредствено с този договор. Става дума за контрола за спазването на принципа на субсидиарност.

Какво е новото в Договора от Лисабон? Въвеждат се следните правила:

– Ако една трета от националните парламенти сметнат, че дадено предложение за законодателен акт на ЕС не отговаря на принципа на субсидиарност, вносителят му ще трябва да го преразгледа и да реши да го запази, промени или оттегли. Това правило е известно като “жълт картон”.

– Ако вносителят на проекта, обикновено Европейската комисия, запази предложението и след преразглеждането му и мнозинството от националните парламенти е против него, се открива специфична процедура: вносителят ще трябва да изложи мотивите си за запазване на предложението, а Европейският парламент и Съветът ще поемат ролята на арбитри и ще решат дали законодателната процедура да продължи или не – т.нар. процедура по “оранжев картон”.

Независимо че Договорът от Лисабон все още не е в сила, националните парламенти на държавите членки вече извършват колективни проверки за прилагането на принципа на субсидиарност. Това става по инициатива на Конференцията на Комисиите по европейските въпроси (COSAC).

През настоящата година вече е извършена една проверка за прилагането на принципа по тази линия по отношение на предложение за Рамково решение на Съвета за изменение на Рамково решение 2002/475/ПВР относно борбата срещу тероризма. В момента нашият парламент участва във втори тест за прилагане на принципа, този път по отношение на проекта за Директива на Съвета за прилагане на принципа на равно третиране извън работното място. Срокът за упражняване на контрола за субсидиарност по втория тест е до началото на септември 2008 г. При обсъждането и на двете предложения за актове на ЕС не е установено нарушение на принципа за субсидиарност.

Контролът за субсидиарност се осъществен от съответната ресорна парламентарна комисия, в чиято компетентност попада урежданата с проекта на акт на ЕС материя, и от Комисията по европейските въпроси. Окончателното становище относно спазването на принципа е прието от Комисията по европейските въпроси.

Контролът от страна на националните парламенти за прилагане на принципа за субсидиарност, има не само правно значение, но и икономическо и социално значение. Необоснованото приемане на нормативни актове на съюзно, вместо на национално ниво, може да доведе до по-големи разходи – за излишна администрация и контрол, може да предизвика и нежелателни социални последици, тъй като не се отчитат специфичните социални нужди по места.

VІ. Има и други важни нови функции, свързани с Договора от Лисабон, упражняването на които предстои да започне.

Една от тях е засилването на парламентарния контрол на националните парламенти по отношение на пространството на свобода, сигурност и правосъдие.

С Договора от Лисабон сътрудничеството в областта на правосъдието и вътрешните работи се наблюдава засилване на над националните елементи в регулирането.

Създава се възможност националните парламенти на държавите членки да участват в механизмите за оценка на изпълнението на политиката на ЕС в рамките на пространството на свобода, сигурност и правосъдие. Това означава, че те ще бъдат информирани за съдържанието и резултатите от оценката, извършена от органи на ЕС по отношение на дейността на съответните национални органи, които прилагат политиките по правосъдие и вътрешен ред.

Националните парламенти ще участват и в оценяването на Евроюст и в контрола на действията на Европол.

В тази област също Народното събрание трябва да пристъпи към подготовка за изпълнение на новите функции, които ще му бъдат възложени с Договора от Лисабон.

Националните парламенти вече ще участват по-активно в процедурите за преразглеждане на учредителните договори и българският парламент трябва своевременно да е подготвен за това.

При обикновената процедура за преразглеждане на Договорите представители на националните парламенти ще бъдат включени в Конвента за изработване на измененията и непосредствено ще участват в подготовката им. При опростената процедура всеки национален парламент, в това число и Народното събрание, ще може да изрази несъгласие с решение на Европейския съвет относно промяна на начина на гласуване в Съвета  при приемане на актове – от единодушие към квалифицирано мнозинство, както и относно преминаването от специална към обикновена законодателна процедура. В тези случаи решението на Европейския съвет няма да се приема.

VІІ. Новите функции и отговорности изискват от националните парламенти на държавите членки да поставят на качествено ново, по-високо, ниво сътрудничеството помежду си.

Нараства ролята на конференциите на национални парламенти на държавите членки и Европейския парламент като Конференцията на председателите на националните парламенти и Конференцията на комисиите по европейските въпроси (COSAC).

Конференцията на председателите на парламентите в ЕС е  форум, чиято цел е обмен на информация и укрепване на парламентарния контрол по въпроси, свързани със сферите на компетентност на ЕС. Конференцията допринася  също така за предприемане на съвместни действия на председателите по различни теми, отнасящи се до ролята на парламентите и организацията на парламентарната дейност.

Народното събрание участва активно в работата и в инициативите, предприети от  Конференцията на председателите на националните парламенти в ЕС за сътрудничество между националните парламенти. Един от примерите за успешна инициатива на Конференцията на председателите е създаването на специализирана Интернет страница за обмен на информация по въпросите на ЕС, известна като  IPEX. Тя съдържа информация относно дейността на отделните национални парламенти по парламентарен контрол върху участието на правителството в европейския законодателен процес, както и относно други дейности на националните парламенти, свързани с ЕС. Информацията се попълва от служители в съответния национален парламент. Значението и приложимостта на тази страница ще се увеличи още повече след влизане в сила на Договора от Лисабон, предвиждащ засилена роля на националните парламенти в ЕС.

Друга форма за сътрудничество между националните парламенти на държавите членки на ЕС и Европейския парламент, чиято ефективност нарасна през последните години, е Конференцията на комисиите по европейските въпроси (COSAC). Конференцията е формално призната като форма на междупарламентарно сътрудничество в ЕС с Протокола за националните парламенти към Договора от Амстердам. В рамките на този форум членове на специализираните комисии по европейските въпроси обсъждат с представители на европейските институции теми, свързани с институционалните въпроси и политиките на ЕС. Срещите на COSAC завършват с приемане на заключителен документ, който се адресира до европейските институции. Народното събрание е представено на конференцията от делегация от членове на Комисията по европейските въпроси, които вземат активно участие в нейната работа, както и в предприетите по нейна линия дейности.

Засилва се и ролята на организираните от Европейския парламент междупарламентарните срещи по конкретни теми, свързани с политиките на ЕС като въпросите на общата външна политика и политика на сигурност, включително и по отбранителните й аспекти.

Освен сътрудничество с парламентите на държавите членки на ЕС, Народното събрание осъществява дейност, свързана с укрепването и развитието на регионалното междупарламентарно сътрудничество. Така например, българският парламент е домакин на регионалния секретариат за парламентарно сътрудничество в Югоизточна Европа. Секретариатът представлява важна фаза в институционализирането на регионалното междупарламентарно сътрудничество.  Народното събрание подкрепя напълно осъществяваните от него дейности, насочени към подпомагане на парламентарните дейности, осъществявани по Процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа.

Друга важна дейност, предприета от Народното събрание по линия на регионалното сътрудничество е организираната съвместно с Министерството на външните работи на България и в тясно сътрудничество с Германската асоциация за Югоизточна Европа през ноември 2007 г. международна конференция на тема “Регионалното сътрудничество в района на Черно море и Дунав: Отговори на предизвикателствата и предлагане на нови перспективи”. Конференцията обсъди редица ключови аспекти на регионалното сътрудничество в района на Черно море и Дунав в контекста на присъединяването на България и Румъния към ЕС, в резултат на което ЕС директно достигна до бреговете на Черно море. Това доведе до значително нарастване на важността на Черноморския регион за ЕС както в икономически план, така и в сферата на политиката на сигурност. Между обсъдените въпроси на конференцията бяха новата морска политика на ЕС, екологичните предизвикателства за региона на Дунав и Черно море, ролята на Дунав и Черно море като свързващи региони и съседи чрез транспорт и инфраструктура.

В заключение може да се отбележи, че междупарламентарните връзки ще навлязат все по-надълбоко в структурата на парламентите, създавайки канали за обмен на информация и сътрудничество между отделните парламентарни комисии и административни звена.

VІІІ. Накрая, следва да се отбележи и една предстояща инициатива на Народното събрание, насочена към повишаване качеството на българското законодателство. Българският парламент планира да създаде условия за извършване в Народното събрание на оценка на въздействието на обсъждани законопроекти. За целта се предвижда обучаване със средства по Оперативна програма “Административен капацитет” на експерти от администрацията на парламента, които да осигурят извършването на такава оценка. Създаването на механизъм и капацитет за извършване на оценка на въздействието на законопроектите би допринесло за оптимизиране на законодателната дейност и подобряване на приеманите закони.

 

 

 

 

 

 

Слово на Георги Пирински при откриването на тържественото честване на 130-та годишнина от Учредителното събрание
8 февруари 2009 г., Велико Търново
Днес България се намира в 20-та година от промените, отключени на 10 ноември 1989 г. И отново на дневен ред са въпросите на българската държава, на представителството на народа във властта, на конституцията.

Ето защо днес ние сме тук не просто, за да отбележим една годишнина, а да се вгледаме наново в историческия форум, състоял се тук, в тази зала преди 130 години и положил основите на възкръсналата за нов живот трета българска държава. Именно сега като че имаме шанса, за първи път за целия изминал период оттогава, да осмислим без партизанщината на първите следосвобожденски години, без авторитарните и идеологическите ограничители на последвалите периоди както същината на станалото тук, така и проекциите му във времето, в това число и за сегашния момент.

По-малко от година след Освобождението в старопрестолно Търново се събират към 230 представители на българския народ от всички краища и земи, където превратностите на историята го бе отпратила. Как да ги обозначим – като „бащи-основатели”, като „отци-учредители”? Названията звучат сякаш изкуствено, като привнесени отвън.

Всъщност будните умове на времето си, хората още тогава ги разпознаха най-точно – строителите на съвременна България.  Защото тук виждаме представени целия спектър на носители на мисията за възстановяване и прогрес на българската държавност след петвековно съществуване на народа като рая – и предводителите и будителите от възрожденския период, и малко известните досега по–млади бъдещи лидери на партии и държавници.

И забележителното е, че независимо от наследени и новопоявили се различия и сблъсъци, те всички са били обединени от едно разбиране за тази своя мисия – разбирането за градеж, за полагане на темелите, за издигане на носещите стълбове на нова България. И като че ли това разбиране най е прилягало на въжделенията, на нагласите на българина – да построи свой дом; най-добре е отговаряло на онова, което наричат българската идея – идеята за българска държавност.

Затова си заслужава и днес отново не само да си припомним, но и да усетим заряда на движещите сили, мотивирали участниците в Учредителното събрание, изключителната енергия, тласкаща Събранието да изпълни своята мисия. При това заряд и енергия, споделяни и излъчвани от цялото търновско общество, от хората от всички краища на страната. Да, хрониките на Събранието съдържат не малко страници на отклонения от тази задача, моменти, заплашвали с провал. Но през всички драматични перипетии на неговото малко над двумесечно съществуване си пробива път и доминира едно – съзнанието за историческата отговорност на първостроителите, за съдбовното значение на резултата от тяхната работа.

Струва ми се нужно да се проникнем от това разбиране за движещите мотиви на тогавашните народни представители преди всичко по посочената в началото причина – за да преценим без пристрастията на оформили се клишета и нагласи позициите, споровете и резултатите от дебатите по основните въпроси на Учредителното събрание – за националното обединение; за Народното събрание, изпълнителната власт и държавния глава; за представителното и прякото участие на народа във властта.

Твърде дълго, при това през различни периоди, почти еднозначно доминираше разбирането за разделението на представителите на прогресивни либерали-демократи и реакционни консерватори-чорбаджии, главно на основата на социални и класови интереси. През последните едно-две десетилетия се лансира до голяма степен обратният възглед – проекта на оформилото се „консервативно” малцинство, отразен най-ясно в т.нар. Рапорт на 15-те, като по-напредничавия и национално-отговорен.

Може би сега именно е нужно отново да преценим дали и доколко предложенията за двукамарен парламент, за ограничени избирателни права и правомощия на Народното събрание, са мотивирани от съображенията за недостатъчна готовност на народа за свободен, демократичен избор, за вродено у него неуважение към върховенството на закона или – съзнателно или не – от стремежа да се гарантират и съхранят привилегировани позиции в обществото, стопанския живот и управлението на държавата.

Мисля, че за сегашните ни разсъждения добра отправна точка са основните начала, обосновани в Рапорта на 15-те – свободата, равенството, самоуправлението и сигурността. А като подход при обсъжданията – жеста на Тодор Икономов, предоставил на Петко Славейков речта си в полза на двукамарния парламент, ден преди да я произнесе.

Далеч съм от мисълта да навлизам в проблематиката на дебатите на първостроителите, нито да се опитвам да оценявам резултата от тях – Търновската конституция. Това е задачата и предизвикателството пред научната конференция, която благодарение и на незаменимото съдействие на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и на Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”, предстои да се проведе утре.

Но нека също не забравяме, че преди малко по-малко от 19 години отново тук, в същата тази историческа зала се събра Седмото Велико народно събрание, което година по-късно също успешно завърши работата си с приемането на Конституцията на Република България. И тогава обществото бе завладяно от високи очаквания за свободно и демократично развитие, за достоен живот в обединена Европа. И тогава, както и през септември миналата година, чествайки 100 години Независимост, великотърновци спонтанно бяха ентусиазираните изразители на тези въжделения и вдъхновение на цялата страна.

Затова всички ние, в отговор на тези непреходни, но повечето време спотаени очаквания, събрани тук сме призвани да спомогнем да се събуди в днешното ни общество не просто спомена за Учредителното събрание и Търновската конституция, а преди всичко съзнанието за обединяваща национална кауза, за висока отговорност на всеки, ангажирал се с публична дейност, да бъде категоричен носител не на някакви други, а именно на общите за обществото и страната интереси и приоритети. Но не само това – длъжни сме и да погледнем на периода след 16 април 1879 г., да почерпим не само пример, но и да извлечем поуките от един период на крайни сблъсъци и кризи, също положили своя траен отпечатък върху по-нататъшния ход на политическия живот на България през последвалите десетилетия.

Днешният и утрешният ден ни предоставят рядката възможност и да се докоснем до възторга и опиянението от преди 130 години, и да погледнем днешните предизвикателства през трезвата преценка на непреходните послания и постижения на първостроителите на съвременна България. Нека я оползотворим докрай сега за работата ни от утре и занапред.

 

Изказване

на председателя парламента Георги Пирински на Научната конференция „Учредителното събрание и българските конституции“

Велико Търново, 9 февруари 2009 г.

Уважаеми участници в днешната конференция,

Наистина е трудно да се изброят обръщенията, които са уместни в случая, тъй като има представители на много различни институции и среди, и то водещи представители. Но може би да последваме предложеното от проф. Начева – привърженици на Конституцията, приятели на Конституцията, на конституционализма, на парламентаризма.

Много е трудно, вярвам всички ще се съгласите, да се прави обобщение на дискусията през този ден – сутринта и следобед, защото участваме в една конференция, която се отличава с богатството на мнения, на позиции, които бяха изказани. Отличава се и със самата тематика, която се разглежда от нас днес тук в течение на този ден, именно Учредителното Народно събрание, Търновската конституция. Тематика, която, струва ми се, досега не е била предмет на такъв вид академично обсъждане, както го назова проф. Иван Илчев, откривайки днешната конференция.

Стана дума, че и за 120-годишнината, и за 125-годишнината има издадени сборници и изследвания, тематиката на Конституцията се дискутира в обществото. Но като че ли за първи път организираме – тук аз бих назовал наистина като равнопоставени организатори Народното събрание, Софийския университет „Климент Охридски” и Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, заедно с домакинството на община Велико Търново – такава конференция.

Доколкото в хода на обсъжданията един-два пъти възникна въпросът какво е продължението, няма ли да направим подобна и около 16 април, аз мисля, че си заслужава да  преценим дали този формат, разбира се, обогатен, да не стане ежегодна конференция. Да не бързаме веднага след два месеца да продължим. Има предостатъчно теми и проблеми, които бяха назовани и които си заслужава да бъдат предмет на по-нататъшно изследване във всички центрове, които се занимават с тази проблематика. Да помислим дали не е добре едно от заключенията и посланията, които бихме могли да споделим и да отправим от днешния ден, да бъде превръщането на тази академична, научна форма на изследване на конституционализма и парламентаризма в ежегодна традиция.

Вярвам и съм убеден, че трябва да се постараем да издадем материалите от тази конференция в сборник, който да включи и представените доклади, и запис, който съответните изказали се без текст биха могли да апробират. Както и онези, които не успяха да представят в пълен обем всичко, което искаха да кажат, да  могат да предадат своите пълни текстове – като наистина едно отражение, един документ за проведената тук дискусия.

Има още едно нещо, което бих искал да споделя с вас. Самата структура и носещо тяло на изследването на проблематиката на конституционализма и парламентаризма или, по-общо казано – на проблемите на българската държавност. Стана дума, че като говорим за Конституция и за държавност, трябва да се върнем малко назад и да си спомним „История славяноболгарская”. Професор Вълканов ни прикани да го направим, очевидно със сериозно основание, защото там се събужда националната свяст, идеята, че българите са народ и вече оттам нататък въпросът собствено е къде ни е държавата.

Но има и още една стъпка по-назад, за която бихме могли да помислим, а именно – Кирило-Методиевото наследство като писменост и книжовност, като културна основа на съзнанието не само на българите. Да си спомним, че има Център за Кирилометодиевистика в Българската академия на науките, който работи в продължение на десетилетия в по-трудни и в по-щастливи за него времена. Център, успял да натрупа академичен капитал, който го прави определящ  за стандарта, за качество на едно или друго изследване по делото на Кирил и Методий, на техните ученици, на цялата духовна култура и школа, създадена въз основа на тяхното дело. Един център, който издава годишници, който организира конференции, който култивира изследователи и от когото се стремят да получат признание изследователите на явлението Кирил и Методий от цял свят. Това е центърът, който определя летвата, която другите се мъчат да прескочат.

Предлагам да  разсъдим коя би била тази структура, която би могла да играе тази роля по отношение на тематиката, проблематиката българската държавност и къде да се разположи тя. Струва ми се всички усещаме колко е важно да се вгледаме в нашата държава и държавна традиция,  колко жизнено необходимо е това за днешното ни общество, за всеки отделен гражданин, както  и за нашето бъдеще. Ние не можем да продължим нататък с тези плиткоумни съждения, като „обичам родината, мразим държавата!”, или за закона като „порта в полето” и така нататък. „Оригинални” и ефектни закачки с далеч отиващи последици. Явно е нужно да се постараем да сложим тази проблематика на достатъчно солидна основа.

Що се отнася до самата проблематика, още един момент. Тук стана дума за родството между историци и прависти, до каква степен братовчедската връзка е близка или не дотам. Не е конфликт на интереси в крайна сметка (оживление). Отново проф. Вълканов със свойствената си спонтанност иска да участва и от място, насочвайки ни към една от крилатите фрази на последните 20 години – наред с онази, която казваше, че  един или друг ден е добър ден за българската демокрация, прозвуча и съждение, че всички сме братовчеди в нашата страна. Той оспорва това съждение, но нека видим коя е обективната му основа преди да го отхвърлим изцяло.
За самата проблематика. Пак казвам, от това, което беше споделено, очевидно първо се чувства нуждата тази дискусия да продължи и даже ако се прецени, можем да направим втора част около 16 април. Не ме разбирайте, че отхвърлям тази възможност, просто съм убеден, че с още едно заседание няма да изчерпим темата. Но говорейки по принцип за оценката ни, за представата ни за Учредителното събрание, за Търновската конституция, за различните възгледи, за същината на самото събрание и на резултата от неговата дейност и по-специално за това разделяне на либерално демократично и консервативно, едва ли не реакционно начало, аз наистина вчера си позволих в уводните думи да изразя очакването, че днес, на 130-ата година от събитието, което осмисляме (не бих искал да кажа честваме, защото наистина няма място тук официалното честване), трябва да се постараем да търсим, няма да я заковем, но да се стремим да намерим балансираната оценка. Споменах, че твърде дълго време едностранно сме преценявали този либерално-демократичен аспект като носител изцяло на прогресивното, на напредничавото начало, а другия възглед като теглещият назад, като реакционния, консервативния, може би не докрай сме били в състояние да обхванем широтата на проблематиката.

Но аз вчера казах и още нещо – че през последните 10-15 години сякаш засилена изява придобива онова, което бих нарекъл другата тенденция към крайна оценка – че Рапортът на единадесетте, че възгледите на, да ги наречем, консервативно (в кавички) до известна степен настроените участници е по-националноотговорната, по-оправданата, напредничавата версия на устройство на държавата. Поради всички причини, които господин Стоянов само частично успя да изложи – от една по-балансирана и контролирана власт до едно по-качествено законодателство и до по-трезво тълкуване на нормите.

Защо смятам, че не бива да изпадаме в тази крайност? Първо, защото според мен тази трактовка на това направление, пак да кажем, консервативно, се изчерпва с тези обосновки – за функционирането на държавата, за това как тя по-ефективно, по-ефикасно би могла да работи. Но според мен се пренебрегва онова, към което ни насочи, да речем, Георги Близнашки в изказването си, а именно социалните, класовите аспекти на мотивировката за тази позиция. Започвайки от този момент, за който стана дума – аграрната реформа и различните версии за тази реформа, и продължавайки с очевидното присъствие във властта, при този консервативен вариант, на представителите на определена прослойка със своите и материални, и властови интереси като присъствие, което да доминира.

Така че,  без в крайна сметка да абсолютизирам по някакъв начин чисто икономическия прочит на Събранието и на Конституцията, ясно е, че пред нас стои предизвикателството да премерим и да преценим различните аспекти на един или друг аргумент в полза на една или друга версия и да се постараем естествено да го екстраполираме към съвременното ни развитие.

Тук си заслужават внимание всички съждения, които бяха изказани за начина, по който живее днешната ни Конституция, по който функционират и нашите институции, и нашето общество, и развитието ни като член на Европейския съюз.

За мен днешната ни Конституция по никой начин не е мъртва, неистинска и  формална по много различни причини, но една от тях ще споделя с вас. Знаете, че протичат протести пред Народното събрание, различни групи граждани се явяват на тези протести, до известна степен те излъчват свои представители и някои от тях търсят срещи с председателя на Народното събрание и аз се стремя да разговарям с тях. В почти всички случаи те се позовават на едни или други текстове на Конституцията – те се позовават на текстове за защита на децата и майчинството, те се позовават на текстовете, че властта произлиза от народа: „ето ние сме тук, дайте да видим какво правите вие” – и така нататък. Това не е мъртъв документ. Хората търсят опора тогава, когато се ангажират с един или друг въпрос. Може би не са го правили преди, но започват да прелистват Конституцията: дайте да видим, тук пишело нещо по нашия въпрос.

Освен това Конституцията не е мъртва, защото тя даде рамката, в която през тези 20 години неведнъж страната излезе от кризи, които можеха да завършат и с доста по-тежки последици, ако не бяха конституционните процедури. Но не само в момент на кризи се прояви още нещо – все пак едно чувство за отговорност и на политиците, които еднозначно почти биват квалифицирани като некачествени, включително и в уводните думи на проф. Илчев, говорейки с понятието „елит”. Но наред с Конституцията всички ние сме свидетели, че се оказваше възможно да се седне около една маса и да се прецени как да се излезе от една или друга криза във властта по начин, който да не доведе до най-лошото, до граждански сблъсък, не дай Боже, със загуби на човешки живот.

Така че нека сме по-обективни и с една по-голяма широта на погледа, когато говорим до каква степен и доколко жива е нашата Конституция. Но безспорно към днешната ни Конституция има две групи предизвикателства. Едното е несъмнено качеството на функциониране на държавните институции, като се започне от Народното събрание. И тук има дълбоки пороци. Проблемът за мен, поне до известна степен е, че част от тези пороци не се осъзнават като такива, включително и от народните представители, а се разглеждат като сложили се традиции. И ако говорим за гласуването с чужди карти, немалко и то не случайни народни представители горе-долу така се и изразяват – ами това си е установена традиция в края на краищата, случило му се на човека, отсъства, казал ми е какво да натисна, какво толкова!

Разбира се, че има „толкова” и доста повече, защото в един парламент, който е носител на отговорно поведение, един отделен такъв случай се разглежда като извънредно произшествие и това е въпрос на чест преди всичко за всеки отделен народен представител. Аз бих очаквал, наред с обоснованите очаквания към председателя да е строг и да въвежда дисциплина, да има не по-малко еднозначни очаквания и квалификации към онези, които приемат това сегашно поведение като част от парламентарната традиция в българския парламент.

И тук хора, които имат своето обществено признание като носители на категорични и ясни мнения в полза на обществения морал, би трябвало да бъдат достатъчно ангажирани, първо, в порицанието на такова поведение и второ, в подкрепата на онези усилия, скромни или не толкова, които се правят за неговото преодоляване.

Наред с пороците в институциите  в скоби искам да кажа, че един от много сериозните проблеми е качеството на законопроектите и процедурите за тяхното обсъждане и дори преработване в отделните етапи в самото Народно събрание. Тук място има и преразглеждане на Правилника, който регламентира кога и как се внасят предложения между първо и второ четене и в самите комисии, но преди всичко как се подготвят и как се поднасят, даже и от Министерския съвет, законопроектите и отделните проекти за актове. Защото това, което се случи, включително през последните седмици, по отношение на два акта – единия,  за облагането с данък добавена стойност на дребните търговци на цигари и другия,  за конфликта на интереси – е възможно най-страшното компрометиране на един законодателен орган.

И тук минавам на  втория въпрос, тоест другото предизвикателство, а то е за нелегитимната, паралелната власт, властта, която  се зароди и се разви през този 20-годишен период и която има много различни проявления. Те не са само тези драматични явления, било управление тип Дупница или нещо подобно; те са по-грубичките и по-релефно видимите форми на тази власт.

Нейните по-перфидни форми се изразяват в примерно неизвестно откъде появилите се текстчета между първо и второ четене, тихомълком прокарани и необсъдени в пленарната зала. Това е малка външна проява на един доста дълбоко структуриран процес. Част от този процес е онзи образ на парламента, който се насажда в ежедневието, в съзнанието на обществото под призмата – поглед към парламента през бюфета, кухнята, през гаража и през една или друга мода на народните представителки, и така нататък, и така нататък. Това е едно развращаване на обществото. Тук Лидия Прокопова говори за гражданско образование и тя се мъчи с нейните ролеви сюжети да преодолее отношението на масовата медия, която отвсякъде ни залива с ярки образи на антипарламентаризъм. Това е храбро гражданско усилие, но то ще си остане вик в пустинята, ако няма среда, която да го подеме.

Пред нас е истинското предизвикателство дали ще се „коагулира” достатъчно първо – убедена, второ – мотивирана част от обществото, която иска да се противопостави на тази паралелна, достатъчно разклонена власт, тоест октопод. И това трябва да става ежедневно. Това не може да става веднъж на годината – когато се видим, да си поговорим. Това е едно ежедневно предизвикателство, което всеки трябва да посрещне там, където се намира.

Затова аз съм скептичен към едни или други разрушителни атаки към парламента, включително и от хора, които би трябвало да считаме, че са приятели на парламентаризма. Тъй като те, съзнателно или не, наливат вода в онази мелница, че всички тези там са негодници и че фактически Конституцията може и да е свястна, но тя е мъртва.

Пак казвам, проблематиката, която беше обсъждана, е прекалено богата, за да се опитвам да я обобщавам. Отново считам, че тази конференция полага и може да положи едно много сериозно и необходимо начало именно на академично вглеждане в българската държавност. Но не на затворен академизъм, а на осмисляне по академичен начин на констатации и послания, които обезателно трябва да намерят своята транслация в обществото. Това е според мен следващата ни задача. Бих се надявал, че всички ще се ангажираме достатъчно убедено и с това наше задължение.

Благодаря на всички вас, които се отзовахте на нашата покана с  проф. Илчев и проф. Легкоступ! Още веднъж благодаря на Великотърновската община за гостоприемството вчера и днес! Считам, че в тези два дни участвахме в едно преживяване, което ще остави трайни спомени във всеки от нас. Надявам се – не само спомени, а и мотив за много убедена работа още от днес.

Благодаря ви.

 

 

 

Слово на председателя на Народното събрание Георги Пирински на заключителното заседание на 40-то Народно събрание

25 юни 2009 г.
Уважаеми г-н президент,

Уважаеми г-н министър-председател,

Колеги народни представители,

Уважаеми министри,

Ваше Високопреосвещенство,

Уважаеми дами и господа!

Независимо, че днешното заседание е тържествено, ние сме изправени пред предизвикателството да направим трезва и обективна равносметка на мястото на 40-то Народно събрание в политическия живот на страната ни. Тя е нужна преди всичко на гражданите, на обществото ни.

Кое е определящото за този парламент, кое е същественото за неговата работа? През последните седмици и дни отново прозвучаха различни отговори на този въпрос, различни оценки. Те зависят от гледната точка, от базата, от която се пристъпва към формулирането им.

По традиция един парламент отчита работата си с броя на приетите от него закони, от периметрите на парламентарния контрол, с равнището и честотата на международните контакти. Тези показатели отреждат на 40-то Народно събрание водещо място в съвременната парламентарна история на страната. Със 718-те приети закони, двете поправки на Конституцията и шестте кодекса в основни сфери на правото, тази парламент остава като легислатура с особено висока интензивност на законодателна дейност.

Ако не осъзнае реалните измерения на същностната работа на 40-то Народно събрание, обществото ни ще се лиши от ясното виждане за ключовото значение на приетите законови норми, засягащи пряко живота и интересите на всеки гражданин, на всяка фирма, на отделните общности и на страната като цяло. Слепотата за нормите, призвани да осигурят правов ред в живота ни, има само един резултат – широкото отваряне на вратите за беззаконието, произвола и в крайна сметка – за ерозията на държавата ни.

Същевременно през целия период на дейност на това Народно събрание отново звучаха оценките за дейността му от гледна точка на протичането на парламентарния процес – от перипетиите през първите дни и седмици на формиране на парламентарно мнозинство, излъчване на кабинет, през трансформациите в статута на парламентарните групи и на отделни народни представители, до перманентните въпроси за кворума и за начина на гласуване, останали без задоволителни за обществото решения и от нас в този парламент. Гледна точка и оценки, които имат своите основания и които също не можем и не бива да подминем или пренебрегнем.

Но истинската равносметка за извършеното от 40-то Народно събрание не може нито да се сведе до простия отчет за обема и сложността на приетите закони и зададените въпроси, нито да остане на нивото на политическата конюнктура и процедурната практика. Убеден съм, че такава равносметка можем да направим, само ако си поставим въпроса какъв е приносът на този парламент за съдбините на България в перспектива, какво направи той не само за днешния, но главно за утрешния ден на гражданите на страната, за бъдещето на обществото ни.

В тази светлина напред излиза стореното от нас за присъединяването на Република България като пълноправен член на Европейския съюз. Нека и днес още веднъж осъзнаем, че 40-то Народно събрание има свой първостепенен по значение принос в осъществяването на националната кауза за равноправен европейски статут на България, за житие на нейните гражданки и граждани по високите европейски стандарти за свобода, достойнство и демократичен правов ред.

Кауза, останала обединяваща за всички без изключение реални политически формации и парламентарни сили през всичките вече двадесет години на промени и изпитания. Кауза, наследена още от възрожденските дейци и от строителите на нова България, паметта, за чийто пример отново имахме възможност да осъвременим по повод на 130-та годишнина на Учредителното събрание и Търновската конституция.

Но и това мерило – европейското – за извършеното от нас изисква да видим, наред с безспорния принос, също и проблемните страни, проявили се и в дейността на парламента.

Става дума за такива проблеми като начина на транспониране на европейските норми в нашето законодателство, за взаимодействието с изпълнителната власт при участието в органите на Съюза и усвояването на еврофондовете, за новата самостоятелна роля на националния парламент при преценката кое да е предмет на общностен регламент и кое следва да остане право на самостоятелно уреждане.

Но все по-централно място започват да заемат групата проблеми, свързани със самото функциониране на нашия политически модел, за способността му да осигурява на гражданите именно онова качество на живот – материален, духовен, политически- което те разбират, очакват и изискват като европейско. Разбира се, не тук и сега е мястото и времето за така необходимата на обществото ни дискусия по този жизненоважен кръг въпроси.

И днес обаче е наложително да споделим разбирането, че отправна точка и определящ критерий за отговорност, пристъпвайки към тях, може и следва да бъде Конституцията на нашата парламентарна република с нейните норми за непосредственото и чрез държавните органи осъществяване на народния суверенитет, за отговорността на политическите партии за формирането и изразяването на политическата воля на гражданите, за мястото на сдруженията на гражданите за защита на разностранните им интереси, за управление според Конституцията и законите на страната.

Това е полето, което остава открито за работа и развитие от следващия 41-ви парламент. В началото на това Народно събрание не липсваха предсказания за преждевременния му край, за нетрайния характер на коалиционното мнозинство. Свидетели бяхме и на опитите да се провокира парламентарна криза и блокиране на работата му в заключителния етап от мандата. Практиката опроверга предсказанията и обезсили покушенията срещу парламента.

И сега не липсват предварителни съждения относно ограничения хоризонт на следващото събрание, които времето ще потвърди или опровергае. Но нека, отправяйки поглед напред, отчетем и подчертаем, че 40-то Народно събрание е третото в периода след 1989 г., което успешно завършва пълния си четиригодишен мандат.

По този начин то осигури основната политическа предпоставка за стабилност в страната, позволила ускорен ръст на икономиката и инвестициите, безпрецедентно висока заетост и стотици хиляди нови работни места, нормална атмосфера в обществото, независимо от естествените за едно демократично общество остри протести или трайни недоволства.

Затова нека не предричаме отсега параметрите на следващия парламент, нека му пожелаем успешно да противостои на кризата и да изпълни достойно мисията си в служба на България!

Бих искал да се възползвам от тази възможност, уважаеми колеги, да изразя благодарността си към всички вас – от всички парламентарни групи, за усилията, които положихте, всеки така, както най-добре ги разбира, за да бъде изпълнена задачата пред това Народно събрание. Тя беше преди всичко формулирана в точка първа от декларацията, която приехме в началото на нашия мандат – европейското членство. Днешният прочит на всички точки от тази декларация говори, че частично сме изпълнили своята задача, своя ангажимент. Не всичко ни е било по силите. Очевидно част от неуспеха се дължи и на нашите собствени слабости.

Бих искал също да благодаря на представителите на Министерския съвет, на министър-председателя за това, че той и неговите колеги се стремяха да бъдат отговорни пред парламента така, както те разбират тази отговорност, и така, както Конституцията и законите я изискват. Да си пожелаем в предстоящия период да бъдем на нивото на отговорностите, които имаме пред гражданите на страната в този особено сложен, пълен с изпитания за нас период преди изборите, и нека и след 5 юли останем привързани към общите интереси на обществото, държавата, на нашите съграждани и нека си пожелаем успешна работа в името на България!

Не бих искал да пропусна да благодаря и на служителите и сътрудниците на Народното събрание, всички онези, които работиха с ум и сърце, за да може да бъде изпълнена тази наистина изключително обемна законодателна програма, от които зависи да се осигури приемствеността, така необходима за успешната работа на следващия парламент. Нека изразим нашата благодарност и към тях!

Уебсайт и реализация - BZGraphics